— Искам да отидеш в моята колиба и да ме чакаш, докато дойда да те взема. Мога ли да се надявам, че няма да направиш нищо, с което да ми създадеш допълнителни затруднения?
Стив вдигна дясната си ръка по маниера на трекерите.
— Обещавам.
— Ти и преди обеща.
— Мога да го обясня.
— Сигурен съм. Но ще се наложи да почакаш с обяснението. Трябва да присъствам на малко тържество.
Когато старият летописец се обърна да си тръгне, Стив сложи ръка на рамото му.
— Слушай… искам само да знаеш, че съжалявам. Не трябваше да бягам.
Мистър Сноу се опита да остане сериозен. Бе успял да извади Брикман от равновесие и трябваше да запази предимството си.
— При съществуващите обстоятелства това вероятно беше най-умното, което можеше да направиш.
Стив се зачуди какво се крие зад тази забележка. Колко знаеше лукавият стар мют?
— Може би е така — отвърна той. — Но когато заминах, част от мен остана тук…
„Колко вярно“ — помисли си Мистър Сноу.
— И единственото ми желание — продължи Стив — беше да се върна.
Мистър Сноу прие това признание със снизходително кимане.
— Желанието ти е изпълнено. — Той показа с ръка околностите. — Радвай се, докато можеш.
Стив наблюдаваше неспокойно как старият летописец се присъедини към дългата колона мюти, видя Джоди и Медицинската шапка завързани един до друг за дълъг прът. Когато ги подкараха с другите ренегати към селището, той зърна погледите им и им отвърна, както се надяваше, успокоително.
Започнаха да бият барабани. Когато Стив коленичи да влезе в колибата на летописеца, към тях се присъединиха тръстикови свирки и гласове.
За събраните ренегати, които ги чуваха за първи път, това сигурно беше ужасно изживяване. Дивашка симфония, която разбуждаше най-лошите им страхове, онези дълбоко вкоренени първични ужаси, които се криеха в кръвта им и които бяха подсилени през детството. За обикновения трекер това беше нещо, което не можеха да разсеят дори години живот на повърхността.
Стив остана безразличен. Легна на рогозките и остави звуковите вълни да минават над него. Тялото му, изглежда, резонираше в такт с музиката, привеждаше го в хармония със света около него. Почувства го… почувства го като че ли…
Беше се върнал у дома.
Дом. Стив знаеше тази дума от видеоречника на Федерацията, но сега неочаквано разбра, че за него тя има някакво специално значение. И отново чу гласове. Като гласовете, които беше чул, когато за първи път видя повърхността на земята. Магическото събуждане, което беше споделил с Роз.
Музиката ли, или познатите миризми на билки и изсушени плодове, провесени на китки по стените на колибата, бяха предизвикали тази реакция? Или беше цялостна реакция на повърхността на земята? Той в края на краищата влизаше в третата си седмица на…
Свобода.
Федерацията, Първото семейство, Карлстром и неговите тайни военни игри изглеждаха далечни и странно чужди. Сякаш някаква врата в гънките на мозъка му се беше отключила и се откриваха нови възможности, нови далечни дълбини в съзнанието му. Можеше да започне нов етап в пътуването към по-дълбокото познание и разбиране. Щеше да го направи, но с нежелание, защото отвъд тези нови хоризонти лежаха скрити тайни за неговата истинска природа, за която ламтеше и от която се страхуваше. Мистър Сноу беше свързал търсенето на истината с изкачване на планина. Но онова, което беше изпуснал да каже, беше, че ако е непредпазлив или подведен, човек може да се спъне по пътя към върха и да падне в пропастта.
Падна мрак; празненството продължаваше. Стив сипа масло в огнения камък да освети вътрешността на колибата, после повдигна завесата на вратата и видя, че на края на селището е запален голям огън.
Малко по-късно Мистър Сноу подаде глава в колибата и му направи знак с ръка.
— Добре, да свършваме с това.
Кид-Креол и Доктор-Хук чакаха отвън. По знак на Мистър Сноу те метнаха една дълга мантия с качулка на раменете на Стив, след това се отдалечиха. Мантията беше направена от съшити малки кожи, боядисани в различни тъмни цветове. И миришеше. Но това беше нещо, с което Стив отново бързо беше свикнал.
— Защо правим това? — попита той.
Мистър Сноу дръпна качулката напред, така че лицето на Стив напълно се засенчи.
— Ще бъдеш възкресен. Освен Кадилак и Клиъруотър никой не знае, че си избягал. Всички мислят, че си загинал при свличането на почвата.
— Заедно с Мотор-Хед…
— И с двамата му приятели. Да. Телата им бяха извадени, разбира се.
— А „Блу-Бърд“?
Мистър Сноу вдигна рамене.
— Планерът е бил заровен заедно с теб.
— Ами другите приятели на Мотор-Хед… онези, които ме мразеха?
Мистър Сноу се засмя сухо.
— Остави това на мен. Ти си вече история, Брикман. Всички са забравили какво се е случило миналата година. Като техен летописец задачата ми е да им го припомня.
— Което означава също, че можеш да избереш какво да си спомнят…
Мистър Сноу отговори с дяволита усмивка:
— Точно така. Това е голяма отговорност. — Той потупа Стив по рамото. — Хайде, да тръгваме. — И когато тръгнаха към чакащите воини, добави: — О, между впрочем… можеш ли да направиш едно салто?
Стив се поколеба.
