— Отдавна не съм правил, но мисля, че мога… ако стане нужда. Защо?
— Всички са под влияние на наркотик. Ако предизвикам сензация, ще мога лесно да те впиша в картината. Но ми трябва твоята помощ, за да създадем малко силни усещания. Малко дандания.
— Дандания? Какво значи това?
— Нищо. — Мистър Сноу го предаде на Кид-Креол и Доктор-Хук. — Те ще ти кажат какво да правиш.
— Чакай малко! Какво трябва да кажа? — прошепна Стив.
— Нищо! Аз ще говоря. Просто се погрижи да не паднеш в огъня и да развалиш всичко!
Старейшините на племето бяха наклякали в полукръг около големия огън. Цялото село, с изключение на часовите беше наредено зад тях. Ролинг-Стоун, якият първи старейшина, който беше оцелял още една Бяла смърт, седеше в средата на предния ред; по двата фланга бяха струпани барабанисти и свирачи на духови инструменти и на пръчки. Всички слушаха запленени Мистър Сноу, който крачеше пред първата редица, спираше от време на време, после протягаше ръце към небето.
Кид-Креол и Доктор-Хук се появиха изпод дърветата, притиснали плътно между себе си Стив, и спряха точно зад издигащия се кръг оранжева светлина — широкоплещестите им тела прикриваха облечения с мантия Стив от погледа на седналите от другата страна на пламъците. Вихрушки от искри се виеха в звездното небе. Топлината беше страхотна. Стив си спомни ужасната смърт на Гуд-Иър и изведнъж се разтревожи. Ако двамата мюти сбъркаха нещо? Опита се да се съсредоточи върху думите на Мистър Сноу, но барабаните и също толкова шумните реакции на племето заглушаваха гласа му.
— Хей-ЯАА!! Хей-ЯАА!! — ревяха мютите и размахваха юмруци във въздуха.
Мистър Сноу притисна длани, след това насочи ръце към огъня в жест на смирена молитва. Стив видя как нещо от ръката му падна в пламъците. Чу се глухо „ууп!“. За момент в средата на огъня блесна ослепителна бяла светлина, бързо погълната от бели облаци плътен бял пушек. Напълно скрити от публиката, Кид-Креол и Доктор-Хук отидоха по-близко до огъня и подадоха ръце на Стив.
„Давай, Брикман. Няма да стане по-лошо…“
Стив стъпи на ръцете им, подпря се на главите им и с едно бързо движение те го вдигнаха на нивото на раменете си, после изправиха ръце като добре смазани бутала. Стив погледна надолу и видя как оранжевите огнени езици се издигат към него през виещите се облаци пушек. Топлината го блъсна, изсуши гърлото и дробовете му. За миг Стив се поколеба, но в следващия се овладя, изпъна тяло, преметна се презглава, разпери ръце настрана, разстилайки тъмната мантия като крила на гигантска хищна птица, която се насочва надолу към земята, и стъпи на крака до Мистър Сноу.
Старият летописец го стисна за китката, вдигна ръката му като боксов съдия от едно време и промърмори:
— Браво… — После се обърна към гледащата с широко отворени очи публика и извика: — Видяхте как моите думи изразяват волята на Тройнонадарения! Най-напред Талисмана ни дава голяма победа, а сега ни връща облачния воин, изпратен ни от небето, извади го от земята да ни го върне, за да изпълни великото дело в негово име.
Племето скочи на крака и зарева одобрително; барабаните гърмяха; земята потрепери. ХЕЙ-яя! Хей-яя, хей-яя, ХЕЙ-ЯЯЯЯЯ!
Стив беше обзет от лошо предчувствие.
— Какво очакват да направя?
— Не се безпокой — каза Мистър Сноу. — Ще измисля нещо.
— Ами Кид-Креол и Доктор-Хук? Ако проговорят, няма ли да провалят всичко?
Мистър Сноу поклати глава.
— Ще направя така, че умовете им да заспят, и ще им кажа да забравят какво се е случило.
Преди Стив да може да реагира на поднесените му новини, се намери заобиколен от мюти, които се смееха, викаха и скачаха. Когато тръгнаха към колибата на Мистър Сноу, племето се нареди в две блъскащи се редици — онези отзад напираха да минат напред и да зърнат завърналия се облачен воин. Мъже, жени и деца викаха възбудено, когато той минаваше — редици от светнали очи и развълнувани лица. Ръце се протягаха да го докоснат. Стив си помисли, че се надяват част от силата на Талисмана, която вярваха, че носи, да премине в тях. Кид-Креол и Доктор-Хук, силните мълчаливи телохранители на Мистър Сноу, отместваха онези, които пречеха.
Стив се опитваше да навлезе в новата ситуация. Бързата промяна на положението го смущаваше. Колко глупаво! Той повече от всеки друг би трябвало да разбира, че мютите с тяхната увредена памет не могат да си спомнят за него. Но дори и в най-смелите си мечти не можеше да си представи такова триумфално завръщане. Когато влезе в колибата на Мистър Сноу, един тих, все още заядлив глас го предупреди да е нащрек.
Нещо беше погрешно. Нещата бяха прекалено добри. Брикман винаги се беше смятал за щастливец, но не беше склонен да се самозаблуждава. Беше постигнал първата си цел… но не трябваше да е толкова лесно.
