ние при настоятелната му команда и гумите му се захващат в ас
стигаме до фоайето, минаваме по изобразеното на пода ябълко
фалта, сякаш имат метални шипове, а двигателят работи не с бен
во дърво и се отправяме към вестибюла. Догените в трапезари
зин, а със самолетно гориво. Докато хвърчим напред, чувствам
ята вдигат очи и макар да са облечени в черно-бели униформи
натиск в стомаха ми и се вкопчвам в дръжката на вратата, ала не
на икономи, усмивките им са ведри като слънчев ден. Двамата
от страх, че ще се разбием... въпреки че Зи не е пуснал фаровете,
със Зи им помахваме, докато минаваме.
а и контролното табло също не свети. Не, в тази безлунна нощ
Зи задържа двойната врата на вестибюла отворена, за да
сякаш съществуват само пътят и поршето и аз имам чувството,
мога да мина.
че летя. Стиснала съм дръжката на вратата единствено в опит да
Когато се озоваваме в двора, аз си поемам дълбоко дъх.
се противопоставя на безтегловността.
Есенният въздух в щата Ню Йорк е като леденостудена газира-
Ала после си давам сметка, че не искам нищо да ме задържа,
на вода - бълбукайки щастливо, той изпълва синусите и дробо-
и я пускам.
вете ти. Обожавам го.
Дж. P.: Това ми напомня за Мери и Рейдж.
Зи: (Изваждайки ключовете на колата от джоба си.) Помие-
Зи: (без да отмества поглед от пътя) Защо?
лих, че може да се поразходим с колата.
Дж. P.: Защото една нощ, докато се влюбваха, той я изведе на
Аж. P.: Страхотна идея. (Следвам го до оловносивото порше
разходка с колата си.
„911 Карера".) Тази кола е...
Зи: Така ли?
Зи: Всъщност единственото, което притежавам. (Отваря ми
Дж. P.: Аха.
вратата и изчаква да се настаня на мястото до шофьора.)
Зи: Романтично копеле си е той.
Докато Зи заобикаля колата и сяда зад волана, аз се опит-
Колата се носи по пътя, но би могло и да е из вселената, и ма
вам да сдържа вълнението си. Поршетата може и да са луксозни,.
кар да не виждам завоите и възвишенията, знам, че той ги виж-
150
Д Ж . Р . У О Р Д
П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И
151
да. Сравнението с живота е неизбежно - всеки от нас, настанен
приближаваме мястото, което си е харесал, масивната улична
в седалката на съдбата си, се носи по път, който не вижда, каран
лампа над нас угасва... вероятно защото той го е направил със
от някой, който го вижда.
силата на съзнанието си.
Слизаме от колата и докато вървим към карамелената на цвят
Дж. P.: Отиваме някъде.
сграда, с нарисуваната в червено мишена, Зи е толкова близо до
Зи: (засмива се тихичко) Нима?
мен, колкото надали ще бъде друг път. Той е на около две крач
Дж. P.: Не си от тези, които карат безцелно.
ки вдясно и заради внушителните му размери имам чувството,
Зи: Може да съм обърнал нова страница.
че е едва ли не отгоре ми. Прави го, за да ме пази и аз го прие
Дж. P.: Не, това ти е вродено и не е нещо, което има нужда от
мам като жест на доброжелателство, а не на агресия. Стъпките
промяна.
ни по студения паваж звучат като два коренно различни гласа.
Зи: (поглеждайки ме) И къде мислиш, че отиваме?
Моите са Шърли Темпъл, неговите - Джеймс Ърл Джоунс*.
Дж. P.: За мен няма значение. Знам, че ще ни отведеш дотам и
Когато влизаме в магазина, веднага ми става ясно, че пазачът
обратно, без да ни се случи нищо лошо, знам също така,
не ни харесва. Псевдо-ченгето се надига иззад прозрачната стена,
че пътуването ще си струва.
която отделя сектора за хранителни стоки, и слага ръка на газовия
Зи: Да се надяваме.
си спрей. Зи не му обръща никакво внимание. Или поне така пред
полагам. Той все още върви зад мен и не виждам лицето му.
Възцарява се тишина, което не ме изненадва. Зи не е някой,
на когото можеш да задаваш въпроси току-така. С него просто
Дж. P.: Кой раздел?
си седиш и му даваш възможност да говори, а той може да го
Зи: Вляво. Почакай, трябва ми количка.
стори, може и да не го стори.
Следващият що-годе голям град след Колдуел е на поне по
След като взема една, се отправяме към... бебешкия отдел.
ловин час от мостовете в центъра, ала от имението на Братство
Когато стигаме до рафтовете с бебешки дрешки и миниатюрни
то са едва дванайсетина минути. Докато навлизаме в покрайни
чорапки, Зи минава пред мен. Пипа дрешките с огромна неж
ните му, Зи включва фаровете, за да не нарушава закона. Ми
ност, сякаш вече са на пухкавото телце на Нала. Сам пълни ко
наваме покрай бензиностанция на „Ексон", магазин за сладолед
личката. Не ме пита какво мисля за нещата, които купува, но
на „Стюартс" и „Макдоналдс", както и куп местни магазинчета
това не е проява на неуважение към мен. Той просто знае какво
и заведения, които не са част от никоя верига. Всеки паркинг,
иска. Купува малки ризки и гащички в най-различни цветове.
покрай който минаваме, е осветен така, сякаш е изваден от кар
Миниатюрни обувчици. Чифт ръкавички с един пръст, които
тина на Едуард Хопър* - езерца от светлина, замръзнали около
изглеждат като направени за кукла. След това се отправяме към
паркирани коли, машини за лед и контейнери за боклук. Правят
играчките. Кубчета. Книжки. Меки плюшени играчки.
ми впечатление жиците, проточили се между телефонните стъл
