Неочаквано нещо се задвижи зад стената. Забръмча, чу се скрибуцане. После утихна и пак се чу — слизаше надолу, все по-близо, сякаш някой удряше един о друг два капака — свиреха така в детската градина, когато си направиха оркестър с подръчни средства. Марион се загледа любопитно в стената, откъдето идваше шумът. Там имаше ръчка. Протегна ръка и я дръпна. Оказа се вратичка. Марион я отвори и доста се стресна, когато видя какво има в отвора, уплаши се, вътрешно усещаше, че това е много странно. В отвора седеше маймунка. Като тези, които се навиват и удрят две малки похлупачета едно о друго. До нея имаше бележка. Тя изчака маймунката да престане да звънти с похлупачетата и пъхна ръка да извади бележката.
На нея бяха написани само три букви. Някои се повтаряха. „Т“. Тази я познаваше. „Е“. И тази я знаеше — това бе буквата на Елса — тя работи в детската градина. И „О“. Тази, разбира се, също ѝ е позната. Сега наистина трябва,
Етоте.
Не разбра какво означава.
— Мамо! Пииииишка ми се!
Марион викаше силно, но никой не отговори. Повече не можеше да стиска. Повдигна огромната рокля. Беше обута в странни кюлоти, много големи. Огледа се. Там, под бюрото. Свали големите гащи възможно най-бързо, седна на кошчето за боклук и се изпишка.
Миа Крюгер паркира колата и тръгна към църквата. Църквата в Боре. Бялата, красива каменна сграда блестеше и пораждаше у нея безпокойство. Четири погребения в една църква. Три надгробни камъка в едно гробище. Съмняваше се, че ще издържи на гледката. Затова изчакваше толкова дълго. А сега някой бе проникнал там. Беше осквернил гроба на Сигри. Бе принудил Миа да се върне, без да е готова. Тя потърси с поглед църковния служител, обещал да я посрещне, но не го видя и тръгна неохотно, с тежки стъпки към гробовете.
На идване спря да купи цветя. Чувстваше, че не може да дойде с празни ръце. Едва не ѝ прилоша от аромата на цветята. Цветя. Къща, пълна с цветя. Приятели и съседи изказват съболезнованията си. Само това ѝ бе останало. Три гроба и къща, пълна с цветя. Продаде и двете къщи — и тяхната, и къщата на баба ѝ. Две прекрасни бели къщи в самия център на Осгорщран, недалеч от мястото, където бе живял Едвард Мунк. Семейното имущество. Но тя не можеше. Не искаше да ги задържи. Искаше единствено да забрави. Мина покрай една чешма, до която бе оставена зелена лейка. Засрами се. Три надгробни камъка. Четирима близки. Сигри, баба, татко и мама. Цялото ѝ семейство почиваше тук, а тя нито веднъж не бе почистила гробовете.
Точно както беше казал църковният служител. Някой бе задраскал името на Сигри. Беше написал нейното име отгоре. Не можеше повече. Изпусна зелената лейка на земята, падна на колене и заплака. Изплака всичко, насъбрало ѝ се, всичко, което бе задържала в себе си. Отдавна не беше плакала, не се осмеляваше да почувства огромната си мъка. Седеше на земята, а сълзите ѝ се стичаха по бузите.
Сигри. Обичната, красивата, великолепната Сигри. Какво като застреля едно наркозависимо момче? Нищо. Това не променяше нищо. Само увеличи мъката. Още един покойник. Още мрак. Не го направи нарочно. Не възнамеряваше да го застреля. Наистина, наистина не възнамеряваше да стреля. Трябваше да я накажат. Не заслужаваше да живее. Сега го разбра. Заслужаваше да умре. През всичките тези години се чувстваше виновна, но не намираше думи да го изрази. Виновна е. За това, че е жива. Трябва да е със семейството си. Там е домът ѝ. При Сигри. Не тук, на тази проклета земя, завладяна от злото и егоизма. Няма смисъл да продължава да се бори, да се опитва да разбере, да се старае да върши добро. Светът е купчина боклук. Хората — прогнили отвътре. Няма работа тук.
Някой е написал името ѝ на камъка. Дали не я преследват? Дали не искат да я видят мъртва? Тя има, разбира се, врагове — нито една жена-полицайка с нейната слава не израства в кариерата си, без да се сдобие с такива, но точно сега не ѝ хрумваше нищо. Стана ѝ неприятно при вида на името ѝ върху надгробен камък, но оскверненият вечен дом на Сигри събуди у нея много по-болезнено чувство.
