Пътувам сама полностью

— Чудесно. — Лудвиг изведнъж си спомни какво го бе помолил Мунк. — Случайно да се нуждаеш от малко чист въздух?

— Защо?

— Дъщерята на Мунк чака да ѝ занесат някои неща в апартамента. Ще свършиш ли тази работа?

— Готово — отвърна младежът. — Какво трябва да ѝ занеса?

— Почакай. — Лудвиг се зае да проверява списъка, който Мунк му бе изпратил на телефона.

Емилие Исаксен влезе в малката къща и не повярва на очите си. Коридорът бе мрачен и така задръстен с вехтории, че беше трудно човек да се промъкне. Останалата част от жилището не се намираше в по-добро състояние. Дюшеци, пепелници, торби с неизхвърлен боклук. Емилие едва се сдържаше да не си запуши носа. Опитваше да си придаде доволно изражение, не искаше да разстройва допълнително малкото момченце, преживяло и без това твърде много. Бяха го оставили само цяла седмица в тази къща, претъпкана с боклуци, без храна и без да има кой да се погрижи за него. Емилие Исаксен беснееше вътрешно, но въпреки това успяваше да запази усмивката си.

— Искаш ли да видиш тайното ни място? — попита малкият Трубен.

Беше изключително щастлив, че някой е дошъл на гости. Когато отвори вратата, на Емилие ѝ се стори почти изпаднал в шок, уплашен, с големи, насълзени очи, но сега се бе поотпуснал.

— С удоволствие — усмихна се тя и го последва нагоре по стълбите до втория етаж.

Вторият етаж бе в същото лошо състояние като първия. Емилие не можеше да го проумее. Дойде ѝ твърде много. Едно е да си беден, но това? Едва стаята, която очевидно бе на момчетата, напомняше за дом. Миришеше на чисто, беше светло и подредено.

— Крием разни неща в дюшека, в случай че дойдат злодеи — усмихна се Торбен и коленичи до леглото. Отвори страничния цип на тънкия дюшек и го повдигна, за да го види Емилие.

— Това ли е бележката от Тобиас? — посочи я тя.

— Да — кимна ентусиазирано Торбен.

Отивам да шпионирам християнките, ще се върна скоро. Тобиас.

— Знаеш ли кога я е написал?

Малкото момченце се замисли.

— Ммм не. Но е било, преди да се прибера, защото беше тук, когато дойдох.

Емилие не успя да сдържи смеха си.

— Навярно си прав. А кога се прибра?

— След мача.

— Кой мач? Помниш ли?

— Ливърпул срещу Норич. Гледах го у Клас. Те имат футбол по телевизора, не само финала на купата на Норвегия, всякакъв футбол. Ние с Клас сме фенове на Ливърпул. Те спечелиха.

— Да не е било в събота?

— Ами, може да е било в събота, да. — Торбен се почеса по главата.

Момченцето, цялото мръсно, не миришеше особено добре. Трябваше да се изкъпе, да се преоблече, имаше нужда от храна и чисти чаршафи. Днес беше петък. Бе стояло вкъщи само от събота. Емилие седеше объркана на пода в стаята на момчетата. Какво да прави? Как да го остави само. Не можеше обаче да го вземе със себе си вкъщи. Или пък можеше?

— Искаш ли да видиш какво друго крием тук? — усмихна се Торбен.

Сякаш се страхуваше тя да не си тръгне, след като получи това, за което бе дошла.

— Да, искам. Но, Торбен?

— Да?

— Значи, Тобиас го няма, откакто си намерил бележката?

— Да. Никой не е идвал вкъщи.

— И никой не се е обаждал?

Момченцето поклати глава.

— Телефонът не работи. Не се чува никакъв звук, когато вдигна слушалката, а знаеш ли, мобилните телефони са много скъпи.

Емилие кимна и го погали по косата.

— Да, доста са скъпи, а и не е задължително човек да има мобилен телефон.

— И Тобиас казва така.

— Какви са тези християнки?

— Не е ясно, само гадаем — отговори момченцето разсъдително. — Някои раправят, че ядяли хора, ама не е вярно. Не идват обаче в нашето училище — имат си свое.

За новите обитатели на гората Емилие Исаксен знаеше колкото и всички останали. Почти нищо. Бяха ги обсъждали, разбира се, в учителската стая, бяха споделяли предимно клюки. Нито едно от децата не бе регистрирано в училището, така че отговорността не беше тяхна.

— Значи е тръгнал в събота и оттогава никой не го е виждал?

— Не знам дали е тръгнал в събота. Ливърпул спечели с три на нула. Лиус Суарес отбеляза хеттрик. Знаеш ли какво е това? Защо нямат всички футбол на телевизора? Носиш ли ми нещо за ядене? Много обичам пица.

— Искаш ли пица?

— Да, много — кимна Торбен. — Но първо погледни тук.

— Добре — усмихна се Емилие.

— Това камъче е паднало от луната — каза Торбен и ѝ показа черно камъче с дупка. — Пазим го, защото, ако си го поискат обратно, ще ударим с един куршум два заека — хем ще запълним дупката в луната, хем ще видим какви хора живеят там. Не е ли яко?

— Да, много е яко — съгласи се Емилие леко припряно.

Тобиас Ивершен бе изчезнал преди седем дни и никой не беше съобщил.

Тя дори не смееше да си помисли какво може да се е случило с чудесното момченце, което толкова силно бе обикнала през последната година.

— А това е тайна информация за един наш познат полицай. Можем да му се обаждаме по всяко време, ако ни трябва нещо и ако сме в Осло. Защото сме герои, нали знаеш?

— Да, чух. — Емилие пак помилва косата на Торбен.