Едва успя да прокара пръсти през нея. Наистина трябваше да се изкъпе. И да яде. И не на последно място — да има с кого да говори. Двамата братя бяха открили жертва номер две от гротескните убийства, за които всички медии тръбяха. На следващия ден организираха общо събрание във физкултурния салон, присъстваха и психолози, така че децата да имат с кого да поговорят за случилото се, ако поискат.
— Казва се Ким, тук го пише — посочи гордо Торбен.
Той ѝ подаде визитната картичка и пак посочи.
— К-и-м, Ким, нали?
— Отлично, Торбен. Нима можеш да четеш?
— Мога — подсмихна се момченцето.
Емилие разгледа визитната картичка.
— Знаеш ли какво, Торбен? — Емилие се надигна.
— Не.
— Мисля да купим пица.
— Наистина!
Хлапето не спираше да се усмихва.
— Но най-добре първо да си вземеш душ и да си облечеш чисти дрехи. Ще се справиш ли сам, или да ти помогна?
— Пфу, ще се справя, разбира се. — Малкият се приближи до един шкаф. — Това са моите дрехи. — Той посочи трите рафта най-отдолу.
— Чудесно — одобри Емилие. — Ще успееш ли да намериш каквото ти трябва и да се изкъпеш? После ще отидем с колата да купим пица.
— Много ясно — засмя се Торбен, коленичи пред шкафа и започна да вади каквото смяташе, че му трябва.
— Аз излизам само да се обадя по телефона. Става ли?
— Нали няма да си тръгнеш? — той погледна разтревожено.
— Не — отвърна Емилие.
— Сигурна ли си?
— Напълно, Торбен.
Тя пак го помилва по косата.
— Нали ще се справиш с душа сам?
— Да. — Торбен заподскача към банята.
Емилие не си и помисли да проверява в какво състояние е тя. Вече не можеше да крие какво изпитва. Отчаяние. Двете братчета живееха при тези условия, без да има кой да се грижи за тях.
Изчака да чуе водата в банята, спусна се надолу по стълбите и излезе на двора, за да се обади по телефона.
— Полицейско управление Рингерике.
— Здравейте. Аз съм Емилие Исаксен. Учителка съм в училището в Хьонефос и искам да съобщя за изчезване.
— Почакайте — спря я гласът. — Ще прехвърля обаждането ви.
Емилие губеше търпение, но я прехвърлиха в системата.
— Холм.
Емилие се представи и разясни за какво става въпрос.
— А къде са родителите? — попита мъжът по телефона.
— Това не знам. Намерих малкото братче само в къщата. Стоял е самичък там цяла седмица.
— А момчето, за което говорим — Тобиас, нали?
— Ивершен. Тобиас Ивершен.
— Кога е видян за последно?
— Не е съвсем сигурно, но е оставил бележка, която е намерена в събота. Написал е, че отива в гората да шпионира… да, някаква религиозна група, която е купила стария рехабилитационен център там — вероятно сте чували за тях?
— О, да — потвърди полицаят. — Значи имаме момче, което според вас е изчезнало, а родителите ги няма, това ли казвате?
— Да, точно това казвам — отвърна лаконично тя.
— А откъде знаете, че не е с родителите си?
— Не знам.
— Значи би могъл да е с тях?
— Не, той е в гората!
— Кой го казва? — попита гласът.
— Оставил е бележка на брат си.
Мъжът на телефона въздъхна.
— Не мога да съобщя за изчезване, без да…
— Слушайте — прекъсна го Емилие, изгубила вече търпение. — Тук съм с момче на седем години, стояло е само вкъщи една седмица, брат му го няма, родителите ги няма. А вие казвате, че не можете…
Яростта я задави, наложи се да вдиша дълбоко, преди да продължи да говори.
— Не, разбира се, че ще проверим. Ще си запиша тук и утре ще видим какво можем да направим. Бихте ли дошли в участъка днес? Възможно ли е?
— Утре? — извика Емилие. — Ще оставите момче, изгубено в гората от цяла седмица, да прекара още една нощ там? Ами ако му се е случило нещо?
— Не, разбира се, но не мога просто… Искам да кажа, ами ако родителите са заминали на почивка и са го взели със себе си?
— И са оставили седемгодишното момче само?
— И по-лоши неща са ставали — увери я полицаят. — Ще взема номера ви, ще помисля и после ще ви се обадим. Става ли?
— Добре — изръмжа Емилие.
Тя му продиктува номера си и затвори.
