Пътувам сама полностью

Миа се съблече и влезе във ваната. Топлата вода обгърна тялото ѝ и я успокои. Прекарала си беше хубаво навън със Сюсане. Даже много хубаво. Разбраха се да се видят пак. Или не се разбраха? Миа не помнеше, накрая беше малко пияна.

Отпусна глава назад, върху ръба на ваната, и затвори очи.

Who’s there? Bye, bye, birdie?

Не беше много, но все пак беше нещо.

Сесилие Микле спа толкова дълбоко, че събуждането се оказа почти болезнено. Пресегна се към будилника по навик, но незнайно защо той не звънеше. Сесилие се опита да отвори очи, ала не успя. Тялото ѝ бе толкова тежко и му бе така хубаво и топло, сякаш лежеше на мек облак, а върху ѝ имаше друг прекрасен облак. Уви се по-плътно и се сгуши по корем. Притисна лице във възглавницата. Опита се да послуша тялото си. Продължавай да спиш. Забрави какво ти казват умът и съвестта. Сега имаш нужда от сън, спи, спи. Затова лекарят ѝ бе предписал тези таблетки. Тя обичаше да е с ясно съзнание. Не ѝ се нравеше мисълта някой да поеме контрола над тялото ѝ. Сесилие Микле беше обсебена от желанието да държи всичко под контрол. Отново извади ръка изпод завивките, по навик, за да спре будилника, навит да иззвъни в шест и петнайсет, както винаги, но той още не звънеше. Частичка от мозъка ѝ се чудеше защо, ала скоро преобладаващата част на съзнанието ѝ, на която не ѝ пукаше, заглуши този въпрос. Направлявана от ефекта на сънотворните, тя придърпа завивките, главата ѝ бе блажено отпусната върху меката възглавница.

— Не ти ги предлагам, а ти ги предписвам — погледна я строго лекарят ѝ. — Ще вземаш тези таблетки, защото имаш нужда от сън. Налага ли се да ти го повторя, за да ти влезе в главата?

Най-добрият лекар на света. Знаеше от какво има нужда и бе взискателен към нея. „Грижи се за себе си.“ Това не се отдаваше много добре на Сесилие Микле. Да се грижи за себе си. „Трябва да се грижиш за себе си“ — всички непрекъснато ѝ го напомняха, но Сесилие Микле не го смяташе за толкова лесно. Отраснала бе с майка, която никога не се грижеше за себе си, винаги поставяше чуждите нужди над своите — трудно бе да се откъсне от примера ѝ.

Тревоги, тревоги… Затова не можеше да спи. Не знаеше откога не се бе случвало да спи през цялата нощ. Нощите по принцип не ѝ носеха покой. Малко почивка, малко сноване, няколко късни предавания по телевизията, чаша чай и после евентуално няколкоминутна дрямка, преди да иззвъни часовникът и пак да е станало шест и петнайсет. Винаги имаше безброй грижи, а Сесилие бе от хората, които се тревожат повече от другите.

— Излишно се тревожиш — констатираше често мъжът ѝ, включително и онзи път, когато купиха апартамент в „Скюлерю“.

— Не е ли прекалено скъп?

— Ще се оправим — успокои я мъжът ѝ и се оказа прав; справиха се отлично особено след като той започна работа в Северно море.

Шест седмици работеше, шест седмици почиваше. Липсваше ѝ, разбира се, през седмиците, когато отсъстваше, но парите им идваха изключително добре. А прибереше ли се, стоеше постоянно вкъщи. Сесилие Микле обичаше мъжа си. Беше съвършен, не би могла да има по-добър другар и любим. Той не приличаше на повечето от приятелите си, които също работеха в Северно море и които — щом се завърнеха вкъщи с пълен джоб, отиваха в града. Шест седмици на работа, шест седмици гуляй. Не, изобщо. Когато мъжът ѝ си беше вкъщи, стоеше вкъщи.

Сесилие Микле протегна ръце към тавана и най-сетне успя да отвори очи. Остана да лежи, докато се осъзнае. Изпитваше слабост, но въпреки това се чувстваше невероятно добре след съня, продължил цяла нощ, кожата ѝ бе топла, тялото — меко и спокойно. Не беше сънувала нищо, както в последно време, безумни сънища, почти като в треска, но тази нощ — не, нищо. Само пълен покой.

Сега се събуди, изведнъж дойде на себе си в затъмнената спалня и отново ѝ стана неспокойно. Пресегна се към нощната лампа, но тя не се включи. Защо навсякъде е толкова тъмно? И студено? Ток ли няма? Сесилие Микле натисна копчето за лампичката на малкия будилник и виждайки колко е часът, се ужаси. Десет без петнайсет? Боже Господи, отдавна трябваше да е станала. Каролине трябваше да е вече в детската градина. Сесилие спусна краката си от леглото и седна, хванала главата си в ръце. Главата ѝ тежеше като топка олово. Очите ѝ се затваряха. Стана и се запрепъва към ключа на лампата до вратата. Опита се да светне, но не успя. В къщата беше студено и необичайно тихо. Стигна опипом до прозореца и дръпна завесите. Пролетната светлина влезе в спалнята, достатъчно, за да се вижда.

Заклатушка се тежко по коридора. Наложително е да събуди Каролине. Краката ѝ тежаха, почти не се държеше на тях, докато се придвижваше през мрачния коридор. Беше забравила да си обуе чорапи, а подът бе студен. Стигна пипнешком покрай стената до стаята на Каролине.

— Каролине?

Гласът ѝ прозвуча тънко и вяло. И той не можеше да се събуди.

— Каролине, будна ли си?