Пътувам сама полностью

Мунк пак натисна клаксона, най-после се измъкна от трафика и подкара към Синсен.

— Само бащата ли е бил вкъщи? Къде е била майката?

— Нямам представа — промърмори Мунк.

Телефонът му иззвъня и той го вдигна. Гласът му прозвуча рязко. Денят не бе от най-добрите.

— Да? По дяволите! Да, отцепи района. И веднага повикай „Съдебна медицина“. Какво? Не, майната му. Приоритетът ни е тук. Не, считаме го за местопрестъпление, разбира се. Там сме след пет минути.

Затвори и поклати глава.

— Анете?

— Ким.

— Намерили ли са нещо?

— Кръв.

— Кръв?

Мунк кимна с каменно изражение.

— Може би не е нашият човек — предположи Миа. — Методът е съвсем различен.

— Мислиш ли?

Каза последното, без да я погледне. Шестгодишно момиченце, изчезнало от стаята си в Дисен. Миа извади от джоба на якето си таблетка за смучене. Имаше надежда случаите да не са свързани. Три резки на средния пръст на лявата ръка. Не, дявол да го вземе, не и този път. Този път ще успеят.

Мунк натисна клаксона още веднъж, едва не сгази група пънкари на пешеходната пътека, които не виждаха причина да ускорят крачка въпреки сините лампи.

— Кръвта на момичето ли е? — попита Миа.

— Рано е да се каже, криминалистите са на път.

— Разбра ли последните новини за Бакен?

— Татуировката на орел, да. Щура работа. Рогер и Ранди? Значи е травестит?

— Така изглежда.

— Само това ни липсваше сега. Само това.

Последното не бе насочено към нея. Мунк го промърмори на себе си през зъби и пое по „Тронхаймсвайен“ нагоре към „Дисен“. „Дисенвайен“. Редица малки, червени къщи, събудили се за ден, напълно различен от обикновените.

— Какво имаме? — попита Мунк, след като слязоха от колата.

— Андреа Линг. На шест години. Изчезнала е от стаята си. Има кръв в леглото.

Ким се почеса по главата със сериозен вид.

— Къде е бащата?

— Във всекидневната — посочи Ким. — Не е на себе си.

— Лекарят тук ли е?

Ким потвърди и показа пътя към входната врата. Успяха да стигнат само до чакълестата алея и се появи Анете. Държеше телефона си в ръка и изглеждаше угрижена.

— Имаме още едно момиче.

— Какво? — възкликна Мунк. — Още едно изчезнало момиче?

Анете кимна.

— Току-що получихме сигнал. Каролине Микле. Шестгодишна. Изчезнала е от стаята си в Скюлерю.

— По дяволите — изруга Мунк.

— Кръв? — попита Миа.

Анете кимна.

— Добре — промърмори Мунк. — Вие двете поемате Скюлерю, Ким и аз оставаме тук. Извикайте още една група криминалисти.

— Вече са на път — съобщи Анете.

Мунк погледна Миа. Не каза нищо, но тя знаеше какво си мисли.

Две за един ден?

Две едновременно?

— Ще вземем моята кола. — Анете тръгна пред Миа към червеното пежо, паркирано до бордюра.

Журналистът от „Афтенпостен“ Микел Вол получи една от електронните си статии и остана относително доволен от резултата. Сега всичко ставаше толкова бързо, почти не бе имал време да прочете коректурата, преди да я публикуват. Прегледа статията няколко пъти, както бе поместена в сайта, нямаше правописни грешки, всичко изглеждаше наред, за щастие. Последно сбогом с Паулине. Предишния ден бе отразил погребението ѝ заедно с двама колеги. Бяха ги пратили там заради заглавната страница на хартиеното издание на вестника, а неговата работа бе да намери друга гледна точка. Обикновено работеха отделно, хартиеното и електронното издание, но не и по този случай. Всички правят всичко и за предпочитане преди всички останали — това бе новото мото и той установи, че конкурентите му имат същия подход.

Църквата в квартал „Скьойен“ гъмжеше от народ. По желание на семейството помолиха журналистите да изчакат навън, но не всички се съобразиха. Микел Вол видя много колеги от други вестници да се промъкват в църквата, смесвайки се с роднините, съседите и приятелите. Вярно, работеха в труден бранш, но си имаше начини. „Афтенпостен“ бе ангажирал добър екип със случая. Умни хора. Способни журналисти. Без да го обсъждат, имаха негласно споразумение да не прекаляват. Да не раздухват случая. Да не бъркат с мръсни, любопитни пръсти в дълбоки рани. Нещо, което правеха някои от конкурентите им.