Пътувам сама полностью

От стаята на момиченцето не се чу отговор. Десет без четвърт? Каролине никога не беше спала толкова много. Обикновено в седем вече бе станала или поне беше будна. Най-често се дотътрузваше в леглото на родителите си, влачейки плюшеното си мече. Това всъщност бе най-хубавото време от денонощието. Да лежат притихнали сутрин заедно в леглото с Карол и не и мечето.

— Каролине?

Сесилие продължи да търси опипом пътя, очите ѝ постепенно свикваха с тъмнината. Неочаквано усети нещо мокро и лепкаво под краката си. Какво е това, за Бога? Спря и вдигна крак. После внимателно опипа пода със стъпалото си. Там имаше нещо гадно. Нали снощи бе измила и тук? Внимателно запристъпва по лепкавия под и влезе в стаята на детето. Протегна ръка към ключа на осветлението, но и тук лампата не светна.

— Каролине?

Бързо отиде да дръпне завесите. Светлина обля стаята и в същия момент Сесилие Микле се разтревожи сериозно.

— Каролине?

Не повярва на очите си. Каролине не си беше в леглото. На пода имаше кръв. Нямаше как да е будна. Беше стъпила в кръв. Значи това е сън. Все още спеше. Не биваше да пие сънотворните, но лекарят бе настоял. Сесилие Микле стоеше в малката детска стая и чакаше да се събуди. Този сън не ѝ харесваше. Каролине не беше в леглото си. Часът беше десет без петнайсет. На пода имаше кръв. Токът бе спрял. В къщата беше тъмно. Кожата на ръцете ѝ под пуловера настръхна. Искаше вече да се събуди.

Часовникът сигурно скоро ще иззвъни — помисли тя и прехапа устни.

Това е само сън.

Сесилие Микле бе изпаднала в шок. Тя дори не чу, че телефонът звъни някъде далеч.

Миа Крюгер седеше до прозореца в „Кафебренерие“ на „Стургата“ и пиеше второто си късо кафе за деня. Изяде една кифличка и изпи чаша портокалов сок, измъчваше я неочаквано силен махмурлук, но чувстваше как тялото ѝ бавно, но сигурно започва да се събужда след вечерта, прекарана навън със Сюсане. Обикновено не четеше вестниците, но по някаква причина днес го направи, независимо че първите страници я бяха отвратили. Детеубийствата, явно така се бяха наговорили да ги наричат. Миа ненавиждаше практиката на медиите да кръщават с разни имена случаи на убийство, на изчезване, на размирици, на войни или на каквото и да било. Не разбираха ли какво причиняват на читателите си? Не си ли даваха сметка какъв страх всяват сред обикновените хора, как ги плашат. Дявол да ги вземе. Защо няма закони срещу това? Наказания. И не на последно място: не съобразяваха ли тези глупаци, че точно това цели извършителят — да му обърнат внимание? Не го ли осъзнаваха? Че често замисълът на такива хора е да привлекат вниманието? От първата до последната страница всички вестници бяха пълни с едно. Детеубийствата. Понякога се чудеше как всичко това им идва наум — на журналистите. Имаше интервюта със съседите и приятелките на момиченцата, със служителите в детската градина. Полицията няма никаква хипотеза. Чудеше се откъде разполагат с подобна информация. Снимки на Паулине на плажа и от рождения ѝ ден със семейството. Снимки на Юхане на кънки или на басейн с дядо ѝ. Миа клатеше глава, неспособна да се откъсне от вестниците. Няма заподозрян. Страната е в траур. Снимки от погребението. Снимки на цветя и свещи от местата, където бяха открити. Писма и послания до момичетата. Плачещи деца. Плачещи възрастни.

Остави вестниците и довърши кафето си. В този момент иззвъня телефонът ѝ.

— Да? Миа на телефона.

— Холгер е. Къде си?

— В „Кафебренерие“ на „Стургата“. Какво има?

— Още едно изчезнало момиче.

— В офиса ли си?

— Тръгвам оттам с колата.

— Вземи ме от „Севън-илевън“ на „Пльоенсгата“.

— Добре.

Миа затвори телефона и изтича към площад „Юнгсторге“. По дяволите. Номер три. Три резки на средния пръст. Не, не и този път. Все още беше рано. Още едно изчезнало момиче, а те вече работят по случая. Нямаше да има повече чертички. Миа не знаеше кое е това дете, но когато се промъкна през тълпата на „Торгата“, вече бе взела решение: ще намерят момиченцето, преди да стане прекалено късно.

Стигна до ъгъла на „Юнгсторге“ в момента, в който черното ауди на Холгер дойде по „Пльоенсгата“. Миа се шмугна на предната седалка и бързо затвори вратата.

— Къде отиваме — попита тя задъхана.

— Дисен — отговори лаконично Мунк. — Дисенвайен. Сигналът е отпреди десет минути. Андреа Линг. Шестгодишна. Не си е била в леглото, когато бащата се събудил.

Мунк сложи синята лампа на покрива и натисна газта.

— Сега ли се е събудил?

Тя погледна часовника на телефона си.

— Очевидно — промърмори Мунк.

— Кой е там?

— Ким и Анете. Къри пътува.

Мунк бибитна раздразнено на трамвая и на неколцина пешеходци, неуспели да се дръпнат достатъчно бързо.

— Проклети идиоти!

— Изчезнала е от къщи?

Мунк кимна.

— Странно. Другите две са отвлечени от детската градина.

— Разкарайте се! Господи!