Пазеше се да не изпадне в немилост пред Грунг. Бе ставал свидетел на подобни случаи и гледката не беше приятна. Не го въодушевяваше мисълта да го понижат дотам, че да отразява котешки изложби в Санвика.
— Крюгер тъкмо тръгна оттам — осведоми го Грунг. — Идва към теб, обзалагам се.
— Успя ли да се свържеш с Нина?
— Да, идва. Ерик е на другата линия. Ще ти се обадя пак.
— Окей. — Микел затвори.
Приближи се до загражденията и се съсредоточи върху ситуацията. Полицията бе отцепила цялата улица, нямаше достъп до нито една от къщите. Мунк и Крюгер бяха отишли в Дисен, а Крюгер навярно пътуваше насам. Сигурно беше нещо важно. Сигурно не само едно момиче е изчезнало. Две наведнъж? Това щеше да е на първа страница утре. Гарантирано. Поогледа се да види как да се промъкне отнякъде. Трябваше да има друг път. Журналистът се върна на мястото, където слезе от таксито. Тук ли да стои, или да пробва да заобиколи? Прекъсна го звънът на телефона му. Този път — скрит номер.
— Да, Микел на телефона.
От другата страна цареше пълна тишина.
— Микел Вол е на телефона. Кой е?
Запуши с ръка свободното си ухо, за да чува по-добре.
Бяха надошли много хора, районът се пълнеше с все повече коли и любопитни минувачи.
— Не е ли несправедливо? — прозвуча странен глас в ухото му.
Стържеше, някак преправен, Микел Вол не чуваше кой го търси.
— Кой е? — повтори той.
— Не е ли несправедливо? — попита отново гласът.
Вол се отдалечи още повече от тълпата, прекоси улицата и намери по-спокойно място.
— Кое да е несправедливо? — поиска да узнае той.
От другата страна пак настана тишина.
— Ало?
Вол изпита раздразнение.
— Ало? Който и да си, сега нямам време.
— Не е ли несправедливо? — потрети странният глас.
— Кое да е несправедливо? Кой е?
— Много е несправедливо, че трябва да стоиш толкова далече — уточни гласът.
В същия момент се приближи едно червено пежо. Микел забеляза Миа Крюгер и една жена, най-вероятно колежка. Пежото стигна до загражденията и пазачите го пуснаха.
— По дяволите — изруга той.
— Обади се на някой друг да го тормозиш — изръмжа по телефона. — Аз съм зает.
Понечи да затвори, но стържещият глас пак се обади.
— На номер три е — съобщи гласът.
— Какво имаш предвид?
— На номер три е — повтори гласът. — Казва се Каролине. Още ли искаш да затвориш?
Микел Вол се заслуша внимателно.
— Кой е?
— Доналд Дък. Кой мислиш, че е? — полюбопитства гласът.
— Не, искам да кажа…
Гласът се засмя.
— Все още ли искаш да се обадя на някой друг? Тьонинг от „Дагбладе“? Рюд от „Ве Ге“? Да се обадя ли на някого от тях вместо на теб?
— Не, не, не… ъъъ, не, не — запъна се Микел Вол, — аз те слушам.
Премести се още малко по-далече от множеството.
— Много добре тогава — похвали го гласът.
Микел издърпа бележника и химикалката от джоба си.
— Искаш ли да бъдеш мой приятел? — осведоми се стържещият глас.
— Вероятно искам — отговори журналистът.
— Вероятно?
— Да, ще се радвам да съм ти приятел — поправи се Микел. — Коя е Каролине?
— Коя, мислиш, е Каролине?
— Тя номер три ли е?
— Не, Каролине е номер четири. Номер три беше Андреа. Не се ли информираш? Не беше ли на „Дисенвайен“?
Тогава при загражденията се случи нещо. Вътре влезе още една кола. Криминалистите.
— Как да знам, че…
— Как да знаеш какво? — прекъсна го гласът.
— Ами, че…
Микел не успя да каже нищо повече. Челото му гореше, ръцете му бяха влажни.
— Не са ли сладки, когато спят? — възкликна гласът.
— Кои?
— Малките.
— Откъде да знам дали не си правиш само майтап с мен?
— Искаш ли да ти изпратя пръстче по пощата?
Тръпки полазиха Микел Вол. Опита се да запази спокойствие, но му беше трудно.
— Не, в никакъв случай — заекна той.
Гласът се изсмя тихо.
— Трябва да задавате правилните въпроси — наставнически изрече.
— Какво имаш предвид?
— На пресконференциите — защо не задавате правилните въпроси?
— Кои са правилните въпроси? — попита Вол.
— Защо свинята е потекла на пода? — попита на свой ред гласът.
— Защо…? Какво каза?
Микел отчаяно се опитваше да отвори бележника си, без да изпуска телефона.
— Тик-так — изтананика стържещият глас. И затвори.
