Мунк извади дъвка от джоба си и забарабани с пръсти по стола. Имаше уговорка с Миа да наминат през старческия дом, за да проведат бърз разговор с майка му само за да му се махне от главата, но се чудеше дали не е по-разумно да я отмени. Нямаше време. Особено ако ще изгуби половин ден в ненужни срещи като тази. Набързо ще се отбие в старческия дом, ще каже какво мисли и после ще си тръгне, без да се бави. Да става, каквото ще. Налага се да свърши с това, преди да стане твърде късно. Преди семейното наследство да се окаже в ръцете на някакъв шарлатанин, който ѝ обещава вечен живот на небето, дари ли цялото си имущество. Той погледна часовника на телефона си и почувства нарастващо раздразнение.
Андреа и Каролине бяха похитени. Изчезнаха под носа му, след като пое случая. Скоро някой ще ги упои. Ще ги измие. Ще ги облече в кукленски рокли. Ще ги обеси с ученическа раничка на гърба. Ако той не ги открие преди това. Холгер сякаш бе изгубен в мъгла. Недоумяваше какво да предприемат на този етап. Каква е следващата стъпка. Никому неизвестна жена — само с това разполагат. Травеститът Рогер Бакен. Тази следа се губеше. Миа се обади посред нощ, пияна, искаше непременно да му разкаже нещо, била открила улика, но така мънкаше, че той предпочете да я прати да си легне. Да се подслушват телефоните им. Не, това въобще не беше удачно. Ще говори с Габриел. Сигурно има начин да се изключат личните разговори. Да не влизат в докладите. Например, този с Миа миналата нощ.
— Холгер, влез.
Микелсон изглеждаше угрижен. Мунк с лекота преброи хоризонталните бръчки на челото му.
— Как е положението? — попита той, когато Мунк седна.
— Както и вчера — отговори колегата му. — Никакви сведения за жената от скицата, все още проверяваме, но изглежда сме в задънена улица, за жалост.
— Алфа 1 и няма и следа от момичетата. Как е възможно?
Мунк изведнъж се почувства на училищната скамейка — директорът му чете конско. Никак не му беше приятно, но точно сега нямаше какво да направи.
— И аз не разбирам. Изглежда много добре замислено, само толкова ще кажа. Ако беше случайно, отдавна щяхме да сме я заловили.
— Това не е достатъчно, въобще не е достатъчно — изръмжа Микелсон.
— Само за това ли ме извика? — попита сухо Мунк. — Не пречеше да ми четеш конско и по телефона.
— Не, прощавай.
Микелсон си свали очилата и разтърка очи. Знакът не беше добър. Нещо се беше случило.
— Малко ме притискат отгоре — продължи той и пак си сложи очилата на носа.
— Кой? Министерството на правосъдието ли?
— Възможно е.
— Правим каквото ни е по силите.
— Да, обясних им го, но не става въпрос за това.
— Какъв е проблемът? — попита Мунк.
Започваше да губи търпение. Имаше по-важна работа.
— Става дума за Миа. — Микелсон се взря в Мунк.
— Какво за Миа?
— Ами… — Микелсон отново си свали очилата. — Според тях тя представлява риск. Помолиха ме да я отстраня от случая.
— Да я отстраниш от случая? Идиот ли си? Тъкмо я доведохме. Тя отказваше, а ние я убедихме. Защото сме проклети егоисти. А сега — да я отстраним. И дума да не става.
— Добре, Мунк. Не исках да кажа това.
— А какво искаше да кажеш?
Микелсон си свали очилата за пореден път.
— Исках да кажа… — Микелсон си сложи очилата.
Бръчките на челото му бяха станали още по-дълбоки.
— Ами, тя напълно ли е… здрава?
— Не разполагам с време за глупости — въздъхна Мунк и се изправи. — Две момичета са някъде в плен, а Министерството на правосъдието дава нареждания със задника си. Нямаме ли си друго занимание?
— Внимавай какво говориш, Мунк, на служба си.
— О, млъквай, Микелсон. Службата? Ти сериозно ли? Службата? Репутацията на службата? Това ли ни интересува сега? За това ли мисли Министерството? Какво ще каже Министерството за случаите, когато сме се представяли адски добре благодарение на Миа? Руският дипломат, който обичаше да убива проститутки? Благодарение на кого се представихме добре тогава? Нима благодарение на теб? Ти там ли беше? Двамата пенсионери, ограбени и убити в собствения им дом в полите на Колсос? Благодарение на теб ли разрешихме този случай? Какво каза Министерството тогава?
Мунк се запъти към вратата.
— Напълно съм наясно какво е направила Миа за нас — подчерта Микелсон. — Народът ѝ е благодарен — това ли искаш да чуеш? Благодаря. Норвегия ѝ благодари. Но нали времената се променят? Ами Бьорн Дели и Вегар Юлванг? Фантастични ски-бегачи. Безброй златни медали. Но това е минало, нали? Днес няма да ги пуснем на състезание, разбираш ли какво ти казвам?
— Божичко — въздъхна Мунк. — Не, изобщо не разбирам какво ми казваш. Какво общо имат, по дяволите, някакви ски-бегачи. Ума ли си изгуби? Сега говорим за смърт, Микелсон, не за възрастни мъже в клинове, на дъски, които се напъват да стигнат първи на финала. Смърт, Микелсон. Две шестгодишни момиченца. Схващаш ли?
Мунк хвана дръжката на вратата. Беше бесен.
— Добре, добре — опита се да го успокои Микелсон. — Не исках да кажа това. Да остане временно, но приключим ли със случая, си тръгва. Разбираш ли, Мунк? Така или иначе с нея е свършено. Нищо не мога да направя. И…
