Пътувам сама полностью

Тобиас бързо взе решение. Първоначално смяташе да изчака, докато се стъмни напълно, но сега не разполагаше с време за губене. Промъкна се до оградата и започна да се катери. Нямаха право да причиняват това на никого. Нямаха право да бъдат жестоки, независимо какво е сторила тя. Никой възрастен не бива да прави така. Повъзвърна си куража. Беше ядосан. Вкопчваше се в мрежата, пъхаше пръсти в дупките. Успяваше да се задържи с върховете на обувките си и ето, преди да разбере, се беше прекачил през високата ограда, намираше се от вътрешната страна. Остана за известно време седнал, та да си поеме дъх. Същевременно не спираше да се оглежда. Сега в заградения район отново бе тихо. Земята под него бе студена и мокра. Къде се бе изгубила? Влачиха я до средата на площадката и после изчезна. Беше естествено Тобиас да е уплашен, но него вече не го беше страх. Беше само ядосан. Беше ядосан на всички възрастни, които посягат на деца. Децата трябва да са свободни. Да играят. Да бъдат защитени. Не да стоят с наведена глава в кухнята. Болеше, когато те стиснат за ръката. Болеше, когато не можеш да отговориш, защото не искаш братчето ти да пострада, ако кажеш нещо лошо. Тобиас се сви и запълзя по площадката. Мястото, където мъжът се бе навел, отстоеше на стотина метра оттук. После тя изчезна. Защо възрастните раждат деца, ако не се държат добре с тях? Веднъж след часа по норвежки Емилие го попита от какво са белезите по врата му. Защо ръцете му са сини. На мен можеш да кажеш, увещаваше го тя. Държа се много мило, погали го по рамото. Можеш да ми кажеш, не се бой. Но той не каза нищо. Вярно, вината не бе нейна, искаше само да помогне. Но какво знаеше тя? Щеше ли да е там, когато се прибере вкъщи? Когато разберат, че се е разприказвал? Не, само щеше да стане по-лошо. Всичко щеше да стане по-лошо, о, да, той го знаеше. Трябваше само да издържи. Да устои. Да се погрижи братчето му да не бъде подложено на същото. Да изтърпи хокането. Има ли нещо тук? Тъп ли си?

Тобиас се сниши, доколкото бе възможно, в подгизналата трева. Коленете му се намокриха, но това нямаше значение. Щеше да го понесе. Беше издръжлив. Трябваше само да си мълчи. Да не отронва и дума, за да не стане по-лошо. Да кима. Да свежда глава. Да казва „да“. Не го беше страх. Вече не се боеше. Бяха сложили качулка на главата ѝ. Нямаха право. Възрастните нямат право да причиняват това на деца. Той пълзеше предпазливо напред, на почивки, за да се убеди, че всичко е наред, че няма да се отвори някоя врата, че няма да го видят. Станеш ли на осемнайсет, вече решаваш сам. Можеш да се изнесеш, да си намериш работа, дори да вземеш и брат си, макар да е само на дванайсет. Всичко наред ли е у вас, Тобиас? Ще кажеш ли на майка си да идва на родителските срещи? Искам да говоря с нея. Отдавна не е идвала, а е важно да присъства. Ще ѝ кажеш ли? Ръката ли си си наранил? Какво е станало с ухото ти? Мога ли да ти помогна с нещо, Тобиас? Нали знаеш, че можеш да разчиташ на мен?

Тобиас стигна до мястото, където Ракел изчезна. Вече беше тъмно. Църквата се извисяваше в небето, забола кула в осветените от луната облаци. Почти като в стар филм на ужасите. „Франкенщайн“ или „Дракула“, или някой подобен на тях. Беше естествено да е уплашен, но не го беше страх. Беше ядосан. Видя очите ѝ под бялото боне. Те бяха възрастни, а тя — дете. Нямаха право да се държат жестоко с децата. Тобиас още веднъж съжали, задето не си взе фенерчето. Земята почти не се виждаше, луната осветяваше слабо пътя му, но след няколко секунди се скри. Не беше глупав. Тя не можеше просто да изчезне. Някъде в земята трябва да има дупка. Шахта. Отвор. Що за възрастни заравят дете в земята?

Тобиас се приведе и започна да опипва почвата. Неочаквано в църквата запалиха лампите. Той реагира инстинктивно — хвърли се на земята и остана да лежи плътно притиснат до мократа почва. Миришеше на пръст и на трева. Остана в тази поза известно време, но никой не излезе. Събра смелост и застана на колене. Светлината от прозорците му помагаше да вижда по-добре. Шахта в земята. Това търсеше. Никой не изчезва просто така.