Миа не попита коя е Кариане, ала предположи, че е управителката на дома.
— Но нали няма проблем да хвърлим един поглед? — попита Холгер.
— Не, разбира се — усмихна се Карен. — Радвам се да ви помогна.
Миа продължаваше да мълчи. Не се безпокоеше за документите. Нуждаеха се, естествено, от разрешение, а това обикновено отнемаше време, но тя разчиташе Холгер да е уредил всичко под масата, защото в дома го познаваха.
— Добре — поде Холгер. — Ще влезем ли?
Последваха Карен в дома и влязоха в един офис. Чарли се перчеше като паун и почтително се покланяше наляво и надясно.
— Този е. — Карен посочи компютъра върху бюрото в офиса.
Изведнъж придоби неуверен вид.
— Това е общият компютър на всички служители и никой от пациентите ни няма достъп до него, но няма проблем, предполагам, да го използвате. Щом сте от полицията.
Карен погледна към Холгер, а той ѝ кимна, за да я успокои. Миа се подсмихна скришом.
— Всичко е наред, Карен. — Холгер внимателно я потупа по рамото. — Поемам цялата отговорност, не се тревожи за нищо.
— Чудесно — усмихна се тя. — Аз просто… Да, Кариане понякога е малко строга, но е много мила и е добра началничка.
Изрече последните думи бързо, сякаш за не да я хванат да злослови по нечий адрес.
— Както ти казах, поемам отговорността. — Мунк придърпа още един стол пред монитора, за да седне Чарли.
— Да остана ли? — попита Карен.
— Да, ако имаш възможност. В случай че възникнат въпроси.
— Няма проблем — съгласи се Карен. — След един час сервираме обяда, но дотогава има време.
— Чудесно. — Холгер се настани на стола до Чарли.
Той взе мишката и щракна върху документа, който Карен бе намерила.
— Надолу ли да отидем?
— Просто използвайте стрелките. — Тя посочи клавиатурата.
Холгер натисна стрелката и се появи първата снимка. Пишеше Биргите Лундамо.
— Не — отсъди Чарли със строго изражение, за да демонстрира колко сериозно приема задачата си.
Холгер натисна пак. Този път излезе снимка на жена на име Гюро Улсен.
— Не — повтори Чарли.
— Колко са служителите? — осведоми се Миа.
— Имаме петдесет и осем пациенти, а служителите са всичко на всичко двайсет и двама, не — двайсет и трима. Някои са на пълен работен ден, други — на непълен, освен тях имаме списък с гледачи на повикване, прибягваме до тях в случай на болест и други непредвидени обстоятелства.
— И всички са в архива?
— Да, имаме достъп до данните на всички — усмихна се Карен.
— Не — каза Чарли.
Холгер Мунк отново натисна бутона. Този път на екрана се появи снимката на Малин Щолц.
— Тя е — кимна Чарли.
— Сигурен ли си? — попита Миа.
— Абсолютно — потвърди той.
— Но тази жена няма разноцветни очи.
— Тя е — заяви твърдо Чарли.
Миа изруга тихо. Беше я виждала. Това бе момичето с дългите черни коси, с което разговаря при първото си идване тук, докато чакаше Холгер.
— Познаваш ли я, Карен?
— Да, разбира се. — Жената за първи път им се стори леко изплашена. — Какво е направила?
— Рано е да се каже — отвърна Холгер и преписа адреса от екрана.
— Колко добре я познавате? — попита Миа.
— Много добре — откликна Карен. — Всъщност само от работата. Много я бива. Всички пациенти я харесват.
— Били ли сте някога у тях?
— Не, не съм. Бихте ли ми казали защо я търсите, малко… малко ме достраша. — Жената погледна Мунк, а той се изправи, за да я успокои.
— Тя е само свидетелка, Карен.
— Уф — въздъхна Карен и поклати глава.
— Просто свидетелка.
— Има ли адрес? — попита Миа.
Мунк кимна над рамото на жената и ѝ подаде бележка. Направи знак на Миа да говори по телефона навън, за да не тревожат допълнително Карен.
Чарли седеше на стола с донякъде недоволен вид.
— Това ли беше всичко?
— Това е всичко — увери го Мунк. — Много добре, Чарли.
— Браво, Чарли — похвали го Миа и излезе, подтичвайки, да се обади на Къри.
— Да?
— Имаме име и адрес — съобщи Миа.
Едва прикриваше възбудата си.
— Малин Щолц. Родена през 1977 г. Дълга, гарвановочерна коса. Около 170 см и към 65 кг.
Тя му продиктува адреса от бележката.
—
— Да, той я разпозна веднага.
Чу как Къри дава заповеди, преди да се върне на телефона.
— Тръгваме. Ще се видим там.
Миа затвори и взе една таблетка за гърло от джоба си. Беше говорила с нея. Била е съвсем близо до нея. И не го бе разбрала. Тя имаше сини очи. Най-вероятно лещи. По дяволите, колко тъпа можеше да бъде!
Чарли слезе по стълбите, плътно следван от Мунк и от все още уплашената Карен.
— Ще ти се обадя — обеща Мунк и я хвана за ръката.
— Благодаря за помощта, Карен — вметна Миа.
— Моля — отвърна жената с русорижата коса и без особен успех се опита да се усмихне.
— Това ли беше всичко? — попита повторно Чарли, видимо недоволен.
— Справи се отлично, Чарли — увери го Миа.
Мунк още веднъж се сбогува със сестрата и се затича към колата.
— С мен ли ще пътуваш, Миа?
— Да. — Тя го последва.
— А аз? — Чарли разпери ръце.
— Той ще те закара вкъщи. — Миа посочи полицая, който ги бе докарал.
— Няма ли поне да изпием по едно кафе?
— Другия път — извика Миа и се шмугна в колата.
Мунк натисна газта и излезе на „Хьовиквайен“ с такава скорост, че гумите изсвистяха по асфалта.
