Пътувам сама полностью

Не за първи път ѝ се случваше, но всеки път се плашеше. Веднъж се събуди в трамвая. При друг случай влизаше в „Тьойенбаде“26. Пое си дълбоко дъх и седна на една пейка. Изглежда, пак трябваше да навести лекаря. Мразеше да ходи на лекар, но сигурно беше време. Напоследък инцидентите със загуба на паметта бяха зачестили, особено през почивните ѝ дни. На работа всичко си беше наред, но не и когато си оставаше вкъщи. Да бъде самата себе си. Това беше трудното. Нямаше търпение всичко да свърши. Не оставаше много. Скоро щеше да почива. Скоро вече нямаше да ѝ се налага да бъде Марион Щолц. Или Майкен Стурвик. Или Марит Стултенберг. Опита да се съсредоточи върху пътя към къщи, но образите в съзнанието ѝ се изплъзваха. Насочи вниманието си към торбичката. Усети найлона. Той е истински, нали? Съществува. Да, на пипане създава такова впечатление. Огледа дрехите си. Две еднакви обувки. Много добре. Панталон. Чудесно. Тениска и тънък пуловер. Беше се справила прекрасно. Не бе излязла гола. Само дето беше малко хладно, но важното бе, че носи дрехи. Потри ръце, за да се стопли, и отново се опита да извика представата за пътя от пейката до жилището ѝ. Пак погледна торбичката. „Рема“. Беше ходила в „Рема“. А оттам до дома ѝ се стига през пицарията. Огледа се и видя неоновата табелка на ъгъла. „Пицария Милано“. Знаеше пътя оттам. Приблизително. Изправи се рязко и пресече улицата. Сега ѝ стана студено. Трябваше да се прибере вкъщи възможно най-бързо. Не искаше да настине. Ако настине, ще се наложи да отсъства от работа — бяха строги по отношение на това изискване. Старите хора са слаби. Не можеха да допуснат в старческия дом да се разнасят бацили. Стигна до пицарията и спря, за да се огледа за следващата опорна точка. Еднопосочно движение. Трябва да тръгне в противоположната посока. Да влезе откъм червения знак с бялата ивица. Намери знака и се приближи към него, но изведнъж застина на място.

Нещо не беше наред. Нещо не беше както трябва да бъде. Беше различно от обикновено. Различно от обичайното утро. В парка обикновено не се разхождат спокойно хора. Не стоят в колите си и не очакват нещо, озъртайки се. Първоначално мисълта започна да се избистря бавно в главата ѝ. Много бавно. И изведнъж ѝ просветна.

Пусна торбичката от „Рема“ на асфалта, завъртя се на пети и се втурна надолу по улицата.

Сара Кисе стоеше пред една тухлена сграда на „Марибуесгата“ и чакаше някоя си Анете. В продължение на няколко дни се опитваше да се обади, но не ѝ вдигаха.

Свързахте се с полицейската служба на Осло. Телефон за сигнали. За съжаление всичките ни линии са заети. Моля, изчакайте.

Най-накрая успя. След като прави опити в продължение на три дни, последния път чака повече от четирийсет минути, без да се отказва, търпеливо, и най-накрая успя. Очакваше гласът по телефона да е любезен, но не се оказа така. Жената отсреща звучеше раздразнено. Само дето не я попита какво иска. Сара Кисе имаше чувството, че прави нещо нередно, но не беше така. Не я интересуваха парите. Един милион крони е възнаграждението за информация, която ще помогне за разрешаването на случая. Прочете за наградата във вестника и тогава започна да ѝ се изяснява.

Мъжът ѝ умря преди близо година. Падна от петдесет метра от необезопасен строеж. Сара Кисе се зарадва на смъртта му. Той беше ужасен човек. Насмалко не опропасти живота ѝ. Не искаше да има нищо общо с него. Дори не отиде на погребението. Миризми на други жени. Изчезнали от портфейла ѝ и от буркана върху хладилника пари, предназначени за плащане на сметки. Разочарование в очите на дъщеря им, когато се случеше да се прибере и отказваше да си играе или да говори с нея. Дадена ѝ от адвоката флашка с пращящ запис, отнасящ се до нещо, построено от мъжа ѝ. Стая под земята. Бе забравила всичко това. Беше го изтласкала. Сега имаше свой собствен живот. Купи си нов апартамент. За първи път, откакто се помнеше, бе щастлива. Но ето че споменът пак изникна в съзнанието ѝ. Видеоклипът на флашката. Този, който изтри. Обещаваха един милион крони. Дали пък не излъга неприветливата жена на телефона? Дали пък не се обади заради парите? Във всеки случай именно обявеното възнаграждение я пробуди. Мъжът ѝ изглеждаше толкова уплашен! А иначе бе така смел. Гласът му трепереше. Беше ѝ казал да отиде в полицията, ако нещо се случи с него. Бе построил подземна стая на пусто място. С асансьор за посуда и вентилатор — под земята! А тя изтри клипа. Не желаеше да има нищо общо с него. Втрисаше я при мисълта за него. Повръщаше ѝ се. Нямаше да му позволи да остане в мислите ѝ, в тялото ѝ, затова го изтри и пропъди спомена надалеч. Докато не прочете вестниците преди около седмица. Един милион крони възнаграждение срещу сведение, което да доведе до изясняване на случая. Паулине, Юхане, Андреа и Каролине. И изведнъж осъзна.