Откакто плъзнаха слуховете за затварянето на „Росатех", Боби Том се постара да научи всичко, което можеше, за собственика на фабриката, преди да се срещне с него през март. Уей Сойър бе израснал беден, без да познава баща си, в западния квартал на Телароса от другата страна на железопътния прелез. Като тийнейджър постоянно се забърквал в неприятности и бе попадал в затвора, както за кражби, така и за хвърляне на камъни по лампите върху верандите. Службата във флотата едновременно го бе дисциплинирала и му бе дала възможност за изява, а след завръщането си се бе възползвал от закона за военнослужещи, приет още през 1944 г. за ветераните от войната, за да следва и получи степен по икономика. След дипломирането си бе заминал за Бостън, където с комбинацията от интелект и безмилостност се бе изкачил до върха на разрастващата се компютърна индустрия и на трийсет и пет вече бе спечелил първия си милион. Беше се оженил, развел и имаше дъщеря.
Макар жителите на Телароса да следяха кариерата му, Сойър никога не се завърна в града. Затова всички бяха изненадани, когато, след обявяването на оттеглянето му от корпоративния живот, преди осемнайсет месеца той се появи с контролния пакет акции на „Росатех Електроникс" и обяви намерението си да управлява компанията. „Росатех" беше незначително предприятие за човек с репутацията на Сойър и никой не проумяваше защо го бе купил. И тогава, преди шест месеца, се появиха слухове, че той смята да затвори фабриката и да премести оборудването в Сан Антонио. Оттогава жителите на града бяха убедени, че Сойър бе купил „Росатех" единствено за да си отмъсти на Телароса за лошото отношение, което беше получил като дете. Доколкото Боби Том знаеше, Сойър не бе направил нищо, за да разсее този слух.
Сойър посочи с фунийката към пострадалото коляно на Боби Том.
- Виждам, че вече си се отървал от бастуна.
Боби Том стисна челюсти. Не искаше да мисли за онези дълги месеци, когато бе принуден да върви с бастун. По настояване на градската управа през март, докато се възстановяваше, се бе срещнал със Сойър в Далас, за да се опита да го убеди да не мести фабриката. Срещата беше напълно безполезна и Боби Том намрази Сойър. Всеки, който бе достатъчно жесток, че да съсипе живота на цял един град, не заслужаваше да се нарича човешко същество.
С ловко извиване на китката Уей хвърли едва наченатия си сладолед в избуялата трева.
- Как свикваш с новия си живот на пенсионер?
- Ако знаех, че ще е толкова забавно, щях да се оттегля още преди години - отвърна Боби Том с каменно изражение.
Сойър облиза палеца си.
- Чух, че ще ставаш филмова звезда.
- Един от нас трябва да донесе пари в този град.
Сойър се усмихна и извади от джоба връзката ключове за автомобила си.
- До скоро, Дентън.
- Боби Том, това ти ли си? - Женски възторжен писък се извиси откъм син „Олтсмобил", който тъкмо паркираше. Тони Самюълс, която от години играеше бридж с майка му, се спусна напред, сетне замръзна като видя с кого говори. Приветливото й лице се скова в изражение на неприязън. Не беше тайна, че Уей Сойър е най-мразеният човек в Телароса и градът го бе отхвърлил.
Сойър изглеждаше недостижим за хорското презрение. Стисна ключовете в дланта си, кимна любезно на Тони и закрачи към тъмночервеното си беемве.
Трийсет минути по-късно Боби Том паркира пред голяма бяла къща в колониален стил, разположена на сенчеста улица, и излезе от пикапа си. Докато приближаваше, от предните прозорци върху тротоара струеше светлина. Майка му беше нощна птица, също като него.
Фактът, че никой в „Деъри Куин" не бе виждал Грейси, бе засилил тревогата му и той бе решил да се отбие и да види дали майка му не би могла да му даде някакви идеи как би могъл да открие изчезнал човек, преди да се срещне с Джимбо. Тя държеше резервен ключ под саксията с мушкато, но той предпочете да натисне звънеца, за да не я изплаши с неочакваната си поява.
Просторната двуетажна къща имаше черни капаци на прозорците, боровинково червена предна врата и месингово чукче. Баща му, основал малка застрахователна компания, която през годините се бе развила, за да се превърне в най-преуспяващата в Телароса, бе купил къщата, когато Боби Том заминаваше за колежа. Домът, в който бе отраснал, малко бунгало, което градският съвет глупаво бе решил да превърне в туристическа атракция, се намираше в другия край на града.
Сузи се усмихна, когато отвори вратата и го видя.
- Здравей, сладкишче.
Той се засмя на името, с което тя го наричаше откакто се помнеше, пристъпи вътре и я притегли в прегръдките си. Тя обви ръце около кръста му и го стисна силно.
- Ял ли си?
- Не зная. Предполагам, че не.
Сузи го изгледа с нежен укор.
- Не разбирам защо трябваше да купуваш онази къща, когато тук има достатъчно стаи. Не се храниш както трябва, Боби Том. Зная, че е така. Ела с мен в кухнята. Ще ти претопля от лазанята.
- Звучи добре. - Той хвърли шапката си върху месинговата закачалка в ъгъла на преддверието.
Майка му се извърна към него и смръщи извинително чело.
