- Прекалено си разстроена - възрази той тихо. - Не мога да ти позволя да си тръгнеш сега.
Тя заби поглед в скута си, изучавайки голите си колене, подвити под нея.
- Защо ми причини това? - извика нещастно. - Защо не ме остави на мира?
- Съжалявам -- пророни той. - Нямах намерение да се случи. Съжалявам.
Мъжът вдигна халата си от пода и го облече. Веше тъмнозелен със сложни шарки. Улови нежно ръката й и я повдигна от килима. Когато застана до него, той дръпна бял хавлиен халат от закачалката до вратата и й помогна да го облече, макар че й беше твърде голям. Положи ръка върху гърба й, извеждайки я от дрешника, в който бе влязла сякаш преди векове. Жената се движеше машинално до него. Какво значение имаше къде я бе обладал? Какво още можеше да й причини?
Уей я поведе, все едно беше дете, към удобното, дълбоко кресло до прозореца. Очите й го умоляваха.
- Остави ме да си отида сега - пророни, сетне отново се разплака.
Той я вдигна на ръце, отпусна се в креслото и я нагласи в скута си. Притисна я към гърдите си и погали косата й.
- Не плачи - прошепна. - Моля те, не плачи. - Устните му се плъзнаха по челото, по слепоочието й. - Вината не беше твоя. Аз съм виновен. Аз ти причиних това.
- Но аз ти позволих. Защо ти позволих?
- Защото си топла и чувствена жена, любима, и доста отдавна си сама.
Сузи си каза, че не бива да приема успокоение от него. Предателството й бе толкова дълбоко и всеобхватно, че нямаше право на утеха. Но той продължи да милва косата й и да я държи здраво в прегръдките си. Накрая сълзите й пресъхнаха и тя заспа в ръцете му.
Когато Уей най-после чу дълбокото й, равномерно дишане, притисна устни към челото й и стисна здраво очи. Как бе позволил това да се изплъзне от контрола му? Сузи Дентън никога не му бе причинила зло и не заслужаваше това, което й бе сторил. Вината не бе нейна, задето е била обект на младежкото му увлечение, мишена на всички онези негови намръщени погледи и хапливи подмятания - булевардна история в стил Джеймс Дийн, опитващ се да впечатли Натали Уд.
Когато преди близо месец тя влезе в дома му и той видя върху лицето й същия онзи изплашен израз, който добиваше като тийнейджърка всеки път, щом я погледнеше, нещо в него се прекърши. Сякаш всичките му пари и сила се изпариха и той отново изпита онзи безсилен гняв, негов постоянен спътник от времето, когато беше хлапе. Покани я в къщата си с намерението да я покори с чара си, да я накара да го види такъв, какъвто бе сега, а не преди трийсет години. Вместо това я обиди безмерно.
Въпреки словесната провокация, не му бе хрумвало, че тя ще си помисли, че се опитва да я изнуди, за да я вкара в леглото си. През годините бе имал достатъчно жени и със сигурност не му беше нужно да ги изнудва, за да спечели благоволението им. Но тя не го знаеше. Предложението му да стане негова придру-жителка и домакиня на партитата му беше импулсивно, породено от гняв. Очакваше да го прати по дяволите, ала вместо това тя стоеше там, в розовата градина и изглеждаше така, сякаш я бе ударил.
През изминалия месец, докато отсъстваше от Телароса, срамът му заради начина, по който се бе отнесъл към нея, нарасна. Когато се върна в града, той вече бе решил да й се обади и да й се извини, с надеждата, че все още може да спаси отношенията им. Ала в мига, в който съобщи името си, долови треперенето в гласа й и изгуби контрол. Вместо да помоли за прошката й, той я застави да дойде тук, продължавайки да загатва, че от съгласието й зависеше бъдещето на „Росатех".
Дори тази вечер можеше да го отрече. Тази вечер, когато тя се втурна в спалнята му, можеше да й каже истината. Защо не го стори?
Втренчи се невиждащо пред себе си, когато разкритието го цапардоса със страшна сила. Беше сторил това ужасно нещо, защото се бе влюбил в Сузи Дентън. Дали се бе случило тази нощ, преди месец или преди трийсет години, Уей не знаеше. Знаеше единствено, че я обича и няма воля да се спре.
Той беше мъж, който се гордееше, че винаги запазва самообладание, никога не действаше импулсивно или под влияние на емоциите. Например, когато му се удаде възможността да се сдобие с „Росатех", той го бе направил съвсем хладнокръвно. Дори бе изпитал малко цинично удоволствие, че все още иска да си отмъсти за начина, по който градът се бе отнесъл към майка му. Но никога не си бе представял, че ще се замеси емоционално. Болката бе твърде стара, въпреки че желанието му да го върне на всички никога не бе изчезвало напълно.
