Добре, каква беше ситуацията до момента? Още едно убийство, четири отделни случая и шест мъртви младежи, а какво знаеше той със сигурност? Бриджис имаше някаква връзка с всичко това, но едва ли работеше сам, а се очакваше още едно убийство тази вечер, точно след полунощ. Как би могъл да го предотврати, ако не хванеше Бриджис? А дори и тогава, дали арестуването на този човек би осуетило убийството? Мънро разтърка очи. Изведнъж се почувства страшно уморен.
Телефонът иззвъня.
— Мънро — каза той вяло.
— Хауард се обажда.
— Надявам се да имаш добри новини.
— Да, имам новини — отвърна Смейлс. — Но не съм сигурен как да ги тълкувам. Става въпрос за това, че кръвната проба се оказа на… как да се изразя? На една неслучайна личност.
Лора и Филип останаха в пълен мрак. По ниския таван на това помещение нямаше светещи кристали и когато затвори изхода, камъкът прекъсна и слабата светлина, която идваше откъм коридора. Филип отвори раницата и затършува за фенерите. Включи и двата и подаде единия на Лора. Обходиха стените с лъчовете им. После Филип стана и отиде да огледа мястото, където само допреди секунди имаше вход, и освети гладката каменна повърхност. Не успя да види никаква пролука. Камъкът беше паснал на мястото си плътно.
Лора освети с фенера срещуположната страна, после пода и тавана. Помещението беше с площ не повече от четири квадратни метра и таванът беше много нисък. Изведнъж си помисли дали няма да се задушат от липса на въздух. После, за свое най-голямо учудване, забеляза някаква неравност по иначе гладката стена. Беше надпис, вече познатата фраза: ALUMNUS AMAS SEMPER UNICUM TUA DEUS.
— Ела да видиш — каза тя и се наведе да разгледа надписа, опипваше буквите с пръсти.
Буквите бяха от метал и се издаваха на милиметър-два от повърхността на скалата. Когато ги натиснеше, влизаха в нея, а когато си махнеше пръста, се връщаха в първоначалната си позиция.
— Става все по-интересно — отбеляза Лора. Филип натисна някои от буквите, наблюдаваше ги как пак изскачат.
— Дали не е някакъв вид заключваща комбинация? Може би ако натиснем правилната поредица, ще успеем да се измъкнем.
— Много се надявам да е така — каза Лора мрачно. — Но как, за бога, ще открием вярната комбинация? Не можем просто да гадаем, сигурно има милиарди възможни конфигурации.
— Очевидно няма да стане просто с налучкване. В тези думи сигурно има някакво скрито послание. „Адепте, винаги обичай своя бог“. Трябва да означава нещо.
— Значи трябва да се сетим какво. Колко ни остава, преди да се задушим?
— И аз си помислих същото в мига, когато камъкът запуши изхода — отвърна Филип. — Усети ли как нещо изсмука въздуха? Мисля, че ако това не се беше случило, спокойно можехме да изкараме тук и часове. Но сега, честно казано, усещам как въздухът става по-рядък с всяка минута.
— И аз го усещам.
— Трябва да се опитаме да дишаме по-бавно и да се успокоим. Точно сега нямаме нужда от ускорено сърцебиене — каза той и я погледна. Струваше му се доста изнервена.
— Спокойна съм — тросна му се тя. — Дай да се съсредоточим върху това проклето изречение.
После бавно и методично изпробва няколко комбинации. Нищо не се случи. Изведнъж усети как нещо я присвива в гърдите и преди да се усети какво прави, яростно заблъска по буквите.
— Проклети да сте! Проклети да сте!
Филип я прегърна и тя се свлече в ръцете му и захлипа. Той нежно я целуна по бузата. Усещаше как цялата трепери и знаеше, че трябва да я остави да се освободи от това напрежение. Седнаха на земята.
— Няма да се измъкнем оттук, нали? — проплака тя.
— Разбира се, че ще се измъкнем, мила…
— Филип… въздухът е на свършване, усещам го.
Не можеше да отрече. Само за последните минути въздухът беше станал осезаемо по-рядък и на него му беше все по-трудно да си поема дъх.
Помълчаха малко. Лора вече не хлипаше, но главата й продължаваше да е на рамото на Филип.
— Наистина съжалявам — каза тя тихо.
— За какво? — попита той, макар да знаеше точно какво има предвид.
— Знаеш за какво говоря, Филип. Не е нужно да обяснявам, не и на теб.
Той не отговори.
Лора вдигна глава от гърдите му.
— Аз… аз просто реших, че така е най-правилно за момента. Мислех, че нямаме бъдеще заедно. Сгреших. Трябваше да остана. Трябваше да се омъжа за теб.
Филип не знаеше как да реагира. Дни наред двамата с Лора се занимаваха да разнищят загадката на убийствата, а сега бяха и заклещени в тази воняща дупка под Бодлеанската библиотека. Но това не попречи на старите чувства да го връхлетят отново. Вече почти двадесет години се опитваше да ги стаи в себе си и в повечето случаи, както сам се убеждаваше, успяваше. Но всеки път, когато Лора идваше в Англия или пък той ходеше в Ню Йорк, старите рани отново се отваряха. Мразеше това усещане, но от друга страна, не можеше да си представи живота, без да вижда Лора и Джо при всеки удобен случай. За миг остана без думи. Какво можеше да каже?
