Гледаше Лора. На слабата светлина от фенера виждаше следите от сълзите й и разтеклата се спирала. После, изведнъж, устните й се впиха в неговите и той усети как тя се разтапя в обятията му, как косата й гали бузата му… тялото му попиваше топлината й. Това познато усещане му беше липсвало толкова много. И изведнъж, пак така внезапно, тя се отдръпна от него и двамата се погледнаха в очите.
— Какво… — почна той.
— Само исках да ти открадна въздуха.
Филип се разсмя.
— Ами дай пак.
Тя докосна с пръст устните му и се усмихна. После отново го целуна.
Миг по-късно, почти без да откъсва устни от неговите, възкликна:
— Това трябва да е!
И бързо отиде при буквите, клекна и започна да ги натиска. Натискаше ги почти светкавично, стигна до буквата М на UNICUM, дръпна ръката си за миг и натисна и нея с триумфален жест. Филип неволно се подсмихна.
Няколко дълги, мъчителни мига минаха в очакване. После се чу слабо проскърцване, последвано от друг стържещ звук в стената срещу първоначалния вход. След още няколко мига, изпълнени с бясно сърцебиене, се появи процеп — два огромни каменни блока започнаха бавно да се плъзгат нагоре и да потъват в невидими ниши в тавана. Филип грабна раницата и двамата с Лора светкавично пропълзяха през отвора.
Мънро затвори и в същия миг на вратата се почука. Той беше така потресен от току-що чутото, че му трябваха няколко секунди да осъзнае, че полицай Стийв Грийн е влязъл в кабинета му и стои до бюрото.
— Това пристигна преди час, сър. Чатуин моли за извинение… просто забравил за него… знаете, тежка нощ… току-що ми го даде… Изглежда, е донесено от куриер.
На плика пишеше: „Главен инспектор Мънро, Полицейско управление, Оксфорд“. Отдолу, с червени букви, пишеше: „СПЕШНО“. Мънро въздъхна и поклати глава. След това отвори плика. Вътре имаше един-единствен лист с множество преплитащи се линии, нещо подобно на сложна електронна схема. До рисунката имаше някакви латински думи и странно изглеждащи символи. Мънро започна да чете придружаващия текст — той поне беше написан на английски.
— Как се сети? — попита Филип.
— Всъщност беше очевидно… Злато.
— Дали ще е възможно да си малко по-обстойна?
— Aurum, латинската дума за злато. Скрита е в загадъчното изречение на пазителите. ALUMNUS AMAS SEMPER UNICUM TUA DEUS. А и U в „ALUMNUS“, R в „SEMPER“ и U и M в „UNICUM“.
— Ти си гений, Лора — каза Филип.
— Знам.
— Значи умът ти не е спирал да работи върху задачата? Въпреки онова, което…
— Е, аз съм жена, мога да върша няколко неща едновременно — отвърна тя с усмивка.
На двадесетина метра пред тях имаше врата. Беше открехната и в коридора се процеждаше лъч светлина.
Отидоха до нея и надникнаха.
Помещението бе осветено от полилей със свещи, окачен под куполовидния таван. В дъното имаше огромна златна пентаграма. Беше поне два метра в диаметър и беше поставена на подиум близо до стената. Вдясно от пентаграмата имаше стъклена врата. Приличаше на огромен хладилник със заскрежена витрина.
До пентаграмата стояха двама мъже. Бяха облечени в дълги черни роби с качулки. Мъжът отдясно тъкмо се навеждаше, за да оправи нещо по металната конструкция.
— Лора, радвам се, че успя да дойдеш — чу се познат глас.
По тялото й премина тръпка на ужас, осезаема физическа реакция, мигновена и силна. Филип зяпна. Лора стисна очи, болезнено осъзнала какво всъщност става. Филип си помисли, че ще се разплаче, но вместо това тя вирна брадичка и влезе в залата.
Джеймс Лайтман изглеждаше неуместно спокоен като че ли се срещаха в кабинета му или в някое кафене на главната улица. Стоеше със скръстени на гърдите ръце и изглеждаше изпълнен с увереност и енергия. Ясните му кафяви очи искряха на светлината на свещите. До него стоеше Малкъм Бриджис, с безизразен поглед. Сенките, които падаха върху лицето на младия мъж, го правеха да изглежда като маска на смъртта.
— Идваш в най-подходящия момент — каза Лайтман.
Лора усети, че й се повдига.
— Какво е това, по дяволите? — Лицето й бе пламнало. — Как можа да…
С едва доловима усмивка на устните, Лайтман рече:
— Не ми казвай, че не си подозирала, Лора. С твоето живо въображение.
— Мога да повярвам, че той е способен на подобно нещо — каза Лора и погледна кръвнишки Бриджис, който отвърна на погледа й ледено. — Но ти, Джеймс? Защо, за бога?
— Защо, за бога, бих искал вечен живот ли, Лора? Чакай да помисля.
— Но тези окултни ритуали…
— Светът щеше да е много сив, ако всички вярвахме в едно и също, не мислиш ли? Но… достатъчно за това. Трябва да ви поздравя, и двамата, че успешно преминахте през изпитанията на Пазителите. Малцина са успявали. Щеше да ми е любопитно да видя документа, по който сте се водили, но вече нямам нужда от такива неща. Скоро задачата ми ще бъде изпълнена — каза той и посочи пентаграмата.
— Както знаете от собствените си дръзки разследвания — продължи Лайтман, — тази вечер ще ми бъде доставен и последният орган, и тогава ще може да започне същинската работа. Съвсем скоро ще дойде и последното попълнение.
