Стената потрепна под краката му — първите автовозила минаваха през портите. Сред тях имаше огромни бойни машини, бронирани и въоръжени с огнехвъргачи и други противопехотни оръжия, но повечето бяха обсадни машини, които да щурмуват стените на Колегиум. Два ортоптера вдигнаха врява във въздуха, последвани от още няколко. Освен тях небето беше чисто и именно това се наби в очите на Талрик. Когато имперска армия потегляше в поход, небето над нея гъмжеше от хора, насекоми и машини.
В залива векианската флота също бе готова да потегли и корабите се изтегляха лениво покрай гигантската дига. Имаше големи снабдителни баржи, бронирани с метални листове транспортьори, натъпкани с войници, както и флагмански кораб с метален корпус, два пъти по-дълъг от останалите съдове и снаряжен с големи требушети. Доковете на Колегиум бяха защитени само частично от крепостната стена на града и векианците се надяваха на бърз пробив, след който да стоварят морската си пехота на кейовете.
— Наистина е великолепна, тактик — кимна в потвърждение Талрик. Даклан кимна на свой ред и добави:
— С нетърпение очакваме да видим армията в действие.
Възрастната жена ги изгледа недружелюбно.
— Все още не е решено дали ще придружите армията, макар че Век ви благодари за съдействието и насърчението.
Казваше се Акалия и не криеше презрението си към осоидите, както и към всеки, който не е мравкороден и родом от Век.
— Но, тактик… — разбърза се Даклан, — ние също си имаме началници и те държат да бъдат уведомени веднага щом Колегиум си получи заслуженото.
— Нима се съмнявате в нас? — обиди се Акалия. — Отдавна да сме смазали онова стадо философи, ако не бяха армиите на Сарн. Получихме вашите уверения, че собствените ви войски ще попречат на Сарн да подкрепи съюзниците си, така че не виждам какво толкова ви тревожи.
Даклан и Талрик се спогледаха. На няколко крачки встрани лейтенант Харок чакаше с плочката си, готов да запише всяка важна дума, изречена тук. Ако питаха Талрик, Акалия беше права, а и лично той не държеше да наблюдава отблизо гибелта на Колегиум. А може би не искаше да види с очите си погубването на удивителен град като Колегиум в името на императорските амбиции. Даклан обаче явно държеше да присъства лично на кулминацията на собствените си усилия. Държеше и Талрик да е там, несъмнено за да включи изрична похвала за работата му в доклада си.
— Тактик — продължи да настоява Даклан, — поставете се на наше място. Нямам никакви съмнения, че великата ви армия ще срине крепостните стени на Колегиум за броени дни, но ако се явя пред висшестоящите си офицери и им кажа, че не съм видял падането на града с очите си, те ще ме накажат, и с право.
Акалия обмисли думите му, или по-скоро ги обсъди с други мравкородни офицери в града, поправи се Талрик. Накрая кимна отсечено.
— Добре. Вашата делегация ще ни придружи. Добре ще е хората ви да видят мравкоидите от Век в действие.
Скоро след това Талрик си тръгна, осъзнал, че Даклан още не е приключил с подмазването. Не беше за вярване колко податливи са векианци и на най-плитките ласкателства. Сигурно защото бяха свикнали с крайната откровеност на собствената си раса. Талрик ги намираше за отегчителни, което май не говореше добре за него. Изглежда се чувстваше добре само в компанията на прикрити хора като самия себе си.
Спусна се по тясното стълбище, изсечено в крепостната стена, и излезе от сянката й. Предстоящото го изпълваше с униние. Искаше му се да имаше друг начин, защото Колегиум беше крехко и отгледано с много труд цвете, което нямаше да разцъфти отново, след като го изтръгнеха от корен. Ако Империята бе успяла да си осигури капитулацията му с мирни средства, то светът на бъдещето щеше да е по-богат.
В същото време беше наясно с необходимостта от крайни мерки — Колегиум беше развъдник на радикални идеи, които бяха твърде опасни и се нуждаеха от здрави юзди.
— Майоре — прошепна дрезгаво някой. Талрик се обърна и видя Лорика в сянката на стената. Полуродната преводачка го повика с жест и той се приближи предпазливо.
— Какво има?
— Имате репутацията на офицер, който се отнася добре с подчинените си, майоре. Правилно ли съм разбрала?
— Само ако правят онова, което се очаква от тях — каза Талрик. — Защо? Какво искаш?
Лорика се усмихна.
— Искам да ви предупредя, майоре.
Талрик усети как в гърдите му се надига познато чувство. „На какво ли ми напомня това?“ Мислите му се върнаха към Мина, когато висшестоящи заповеди от Рекеф го насъскаха срещу собствените му хора. Споменът бе толкова неприятен, че в устата му загорча.
— Да ме предупредиш за какво? — попита я той.
— За лейтенант Харок, майоре.
— Харок? Какво за Харок?
Лорика се огледа почти театрално, хвърли поглед и към стълбището над тях, сякаш се боеше, че някой ги подслушва.
— Сметнах, че е редно да знаете, майоре… едва ли означава нещо, но е редно да знаете. Харок и майор Даклан отдавна работят заедно, а Харок не е никакъв писар. Истината е, че прави много правописни грешки и се налага други да преписват протоколите му. Истината е, че той идва от друг клон на службата.
