— И кой е този клон? — попита Талрик.
— Оставям сам да решите, майоре, но на ваше място не бих му се доверила. — Гледаше го сериозно в очите. — Вижте, аз не съм глупачка и знам, че свърши ли векианската кампания, от мен няма да има повече нужда тук и Даклан ще ме прогони. Може дори да ме даде на войниците, а те имат особено отношение към полуродните жени. Вие можете да промените това, майоре.
— Така е, мога — кимна той. Вгледа се в нея и се опита да прозре отвъд кръвта й. Сигурно можеше да мине за привлекателна, реши той, ако всяка черта на лицето й не беше дамгосана от смесения произход. Но това не намаляваше ползата от нея, нито евентуалната й лоялност.
— Аз никога не отпращам добрите агенти, Лорика — каза й той. — Бъди ми вярна и няма да съжаляваш.
На следващия ден Тото се беше възстановил достатъчно, за да ходи без чужда помощ, но осоидите го държаха под око. Изглежда Дрефос беше зает със задълженията си на полковник на помощните войски, каквито и да бяха те. Полуродният занаятчия явно си беше създал своя лична ниша в имперската армия. Виждаше се, че осородните го гледат отвисоко, но въпреки това се съобразяваха с него и не само от снизхождение. Очевидно бе, че Дрефос им е взел страха, макар че дали се бояха от лично отмъщение или от гнева на началниците си, ако Дрефос се оплаче, Тото все още не можеше да прецени.
Самият Тото не бе разговарял с друг, освен с личната асистентка на Дрефос. Казваше се Касзаат и беше родом от град Сзар, далеч на север, близо до старата граница с Федерацията преди Дванайсетгодишната война да преначертае картите в полза на Империята. Беше пчелородна, откри той.
— Ти… робиня ли си на Дрефос? — попита я. Това му изглеждаше единственото логично обяснение.
Касзаат го изгледа студено. Беше с пет-шест години по-голяма от Тото и явно още не беше решила дали да го приеме като момче или като мъж, както и дали може да разговаря свободно с него.
— Не съм робиня — отговори остро тя. — Занаятчия съм.
— Не видях много жени тук… Не исках да… — Всъщност, беше видял точно две други жени и отношението към тях подсказваше, че са робини с едно-единствено предназначение. — Това означава ли, че си… част от тяхната армия?
— Няма друг начин — кимна тя. — Дрефос е полковник от помощната войска, а аз съм сержант. И мога да казвам на обикновените войници какво да правят.
— И те те слушат? — попита Тото, ококорен.
Тя явно се канеше да му се сопне отново, но накрая само се подсмихна. Сигурно разбираше откъде идва недоумението му.
— Понякога, но не им е приятно. Аз, все пак, съм жена. И то от по-нисша раса според техните представи. Биха имали същия проблем и с теб заради смесената ти кръв. Но и ти като мен ще си с по-висок чин, така че в крайна сметка ще трябва да ти се подчиняват.
— Аз… — Той увеси глава. — Не мога да работя за Дрефос. Осоидите са завоеватели, тирани… Те са зли.
— Няма такова нещо — побърза да възрази тя. — Няма добри и зли, има само хора, които правят това или онова. Колкото до осоидите, да, те правят ужасни неща, толкова ужасни, каквито не си сънувал дори. Правят ги, защото могат. И всеки друг би ги правил, ако можеше. Така че осородните не са изключение, следователно не са зли. Просто са най-силните. Ще дойде ден, когато това няма да е така, и тогава същите ужасни неща ще бъдат извършвани спрямо тях, навярно от същите хора, които доскоро са били техни жертви.
— Хора като твоя народ ли? — попита той и Касзаат присви внезапно очи.
— Говориш глупости! — сопна му се тя, но очите й казваха друго: „Говориш опасни неща“.
Държаха го в преградено кьоше на палатка, където разполагаше със сламеник и лампа. От другата страна на платнището имаше войници, които го наблюдаваха постоянно. А дори да се измъкнеше някак от палатката, щеше да се озове насред лагер, пълен с осоиди. Опиташе ли се да избяга, щяха да го убият.
Салма би се опитал, разбира се — би се издигнал в небето при първия сгоден случай. Дори в тъмното би намерил лесно пътя си, а и летеше по-бързо от осоидите. Само че Салма, разбира се, беше мъртъв.
Всеки път, когато се сетеше за това, в гърдите му сякаш се отваряше дупка. Беше оставил Салма да умре. Идеята да дойдат тук, идея, която мравкородните така наивно бяха приели, беше негова, на Тото. Все едно беше убил Салма със собствените си ръце.
— Никога не бих могъл да работя за Империята — заяви накрая той, не бойко, а безнадеждно. — Твърде много изгубих заради тях.
Ръката й се стрелна толкова бързо, че Тото се сви. Очакваше жената да го зашлеви, но тя само го хвана здраво за ухото и издърпа главата му към себе си. Сгърчен от болка и изненада, Тото я зяпна глуповато в очите.
