— Нищо не знаеш ти — изсъска Касзаат. — Какво, народът ти, който не е и точно твой народ, ако се замислиш, ще падне под имперски хомот. Но твоите хора не са бойци. Най-вероятно ще се предадат и ще бъдат пощадени. Моите хора се сражаваха с осоидите, три години се сражавахме, бранехме всяка ферма и всеки форт, и всяко село, чак до портите на нашия Сзар. Ние сме хора верни. Бихме умрели за своята царица. Баща ми и майка ми, чичовците, вуйчовците, лелите ми, всички те дадоха живота си в битка. В битки по въздуха, в битки по земя. С арбалети, пики и брадви. Битки след битки. Осоидите щурмуваха стените на Сзар отново и отново. Трябваше да превземат града ни, защото той беше единственият им подстъп към Федерацията. Направиха ужасни неща. Набиваха нашите ранени на копия и прътове. Отровиха водата ни. Изклаха цели села, за да се откажем. И победиха. Отведоха царицата ни. Направиха я робиня, наложница на техния император. Така ние станахме техни. Изпълняваме заповедите им и се бием за тях. Сега те управляват Сзар и убиват всеки, който дръзне да каже и една дума срещу Империята. Отвеждат мъжете ни, за да ги направят войници, и ги хвърлят в най-кръвопролитните битки, пилеят живота им като пикня върху сух пясък. Изтощават ни с данъците си. Вземат всичко, което имаме, всичко, което произвеждаме и отглеждаме. Работим във фабриките им. Произвеждаме оръжие и доспехи за армията им. Поправяме машините им. Сражаваме се и умираме за тях на места като това, като този Тарк, за който не бяхме чували дори, и много от нас, повечето от нас, никога няма да видят семействата си, нито стените на родния си град.
Гледаше го право в очите от педя разстояние. Тото очакваше да види сълзи в нейните, но не зърна нито една.
— А аз работя за Дрефос, защото е по-добре така, отколкото иначе — продължи Касзаат. — Защото от всички майстори в Империята, той е най-добрият, защото съм занаятчия и той се отнася с мен като със занаятчия, а не като с жена или с роб. Затова не ми казвай, че
След това го пусна, обърна се и тръгна към отвора в платнището на тясното му отделение, но така и не излезе. Не се и обърна обаче, и Тото се запита дали не бе казала повече, отколкото е искала. Вдигна ръка към пулсиращото си ухо.
— Права си — призна той. — Аз сигурно… Виж, в Колегиум дори полуродните могат да се изучат за занаятчии. Не мога да си представя как… как изобщо е успял Дрефос?
— Веднъж ми каза, че на младини избягал от Империята — рече тя и се обърна да го погледне. — Къде, не знам, но когато изучил занаят, се върнал, защото…
— Защото къде другаде би могъл да упражнява професията си? — довърши вместо нея Тото.
Мухороден пратеник мушна глава в отвора и каза нещо на Касзаат.
— Вика те — погледна тя към Тото. — Искал да ти покаже нещо.
Касзаат излезе след мухородния и по липса на друг избор Тото я последва.
Явно беше изгубил напълно представа за времето, защото мислеше, че е рано сутрин, а се оказа привечер, и той се зачуди колко ли време е спал и колко часа му се губят.
Вече се чувстваше като предател към себе си и към приятелите си. Тук към него се отнасяха като към почетен гост, а не като към Тото полуродния. Би трябвало да го оковат, както бяха постъпили с Че.
Или да го убият, както бяха постъпили със Салма.
Мухоидът ги поведе към грубата конструкция на някаква кула, която се издигаше на двайсетина стъпки височина, ако не и повече. Когато наближиха, Тото видя, че спойките са солидни, че макар и издигната набързо, кулата се отличава с високо качество на конструкцията. Предположи, че тук са се трудили сънародници на Касзаат. Този строеж със сигурност не беше дело на необучени войници.
— Горе. — Мухоидът посочи и дори се издигна на няколко стъпки от земята като допълнително пояснение. Тото проточи врат и различи най-горе на кулата нечия закачулена фигура с дълга роба. Дрефос, разбира се.
Касзаат вече се катереше и Тото тръгна след нея, като освободи Изкуството си, което помагаше на ръцете му да намерят най-подходящия захват и прогонваше страха му от високото. Беше малко под върха, когато някъде далеч проблесна силна светлина, но Тото нито погледна натам, нито каза нещо, съсредоточен върху изкачването.
На върха на кулата беше доста тясно, а от трима им Тото май беше единственият, който не можеше да лети. Явно усетил притеснението му, Дрефос го прихвана и металната ръкавица легна тежко на рамото му. Другата му ръка вече сочеше.
— Повиках те тук, за да видиш с очите си нашата професия в действие, Тото — обясни Дрефос. — Гледай и се учи.
Младежът погледна в указаната посока и разбра, че полковникът сочи към Тарк.
