Бяха запалили няколко огъня в дълбоки дупки, които да скрият светлика им от враждебни очи. Изминали бяха дълъг път и отдавна бяха изгубили връзка с умовете на събратята си, останали в Тарк, така че не знаеха каква съдба е сполетяла града им. Но вариантите бяха два — или Тарк е превил коляно, или на бъдещите карти името му ще бъде заличено и заместено от имперското име на друг град, издигнат върху неговите пепелища.
Хората му бяха паднали духом и Паропс споделяше в пълна мяра унинието им. Всички те бяха създания на реда и верността, свързани с пъпна връв към родния град, свикнали да се подчиняват на общите правила, на волята на Тарк и неговия владетел. А сега бяха сами. Шестстотин седемдесет и един таркиански мъже и жени насред пущинака край пътя за Меро, които не знаеха къде да отидат и какво да правят.
Храната им щеше да стигне за няма и десетница, при това ако я разпределяха икономично. На пръсти се брояха онези, които умееха да си вадят хляба от земята, защото в Тарк с това се бяха занимавали робите. Всички бяха оставили семейства зад себе си. Самият Паропс беше изоставил невярната си партньорка и сега тя му липсваше ужасно.
Да упорстват му се струваше безсмислено, а отговорността, паднала внезапно на плещите му, беше непоносима. Колкото и смазани да бяха от нещастието, войниците му поне имаха от кого да чакат заповеди. От него. Никога не се беше стремил към такава роля. Бяха го издигнали в командир на кула, защото имаше нюх към логистиката и защото на този пост би причинил най-малко неприятности с нетрадиционното си мислене. Сега нетрадиционните мисли бяха единствената им надежда за спасение, а той не беше в състояние да роди и една.
— Как си? — попита Неро и се спусна с пърхане на земята до него.
Паропс го изгледа красноречиво.
— Поне не личи да ни преследват — каза мухородният. — Бас ловя, че си имат други неща на главата. Някаква идея какво ще правите оттук нататък?
— Ако зависеше от мен — изрече с равен глас Паропс, — щях да поведа хората си обратно към Тарк и да нападна лагера на осоидите.
— Защото това би било самоубийство — изтъкна Неро.
— Именно. Но последните заповеди, които получих, изключват такъв ход, затова трябва да измисля нещо друго.
— Е, на мен ми хрумнаха едно-две нещица, ако ти е интересно да ги чуеш — подхвърли Неро.
— Приемам всякакви предложения.
— Заведи хората си в Колегиум — каза мухородният. — Имам там един влиятелен приятел, който мрази Империята и в червата. Той е в… как му викаха? В Събранието.
— Колегиум е прекалено далеч — възрази Паропс. — Не можем да прекосим половината Равнини с надеждата, че някакъв твой приятел ще приюти близо седемстотин бездомни мравкородни войници. Да не говорим, че ако кесианците ни спипат да се влачим по крайбрежието, ще ни избият до крак.
Неро кимна.
— Разбирам. Е, Паропс. Бях ти добър приятел… доколкото е възможно, нали?
— Като за мухороден.
— Голяма похвала, благодаря. Сега ще ти начертая два курса на действие, които няма да ти харесат. Ясно? Единият засяга мен, другият — теб и хората ти. Така, за първия… Аз се връщам обратно.
Паропс го зяпна.
— Да не си луд или какво?
— Въпрос на лоялност, Паропс. Точно ти би трябвало да разбереш. Не към Тарк, признавам; към приятелите ми. Винаги съм се стремил да бъда верен на приятелите си. Защото пътувам много и не знам къде ще ме свари утрото след ден или след десетница, не знам кога ще ми потрябва приятел, който да ме приюти у дома си, да ме нагости или да ме измъкне от затвора. А със Стенуолд се знаем от двайсет години.
— Говориш за двамата му агенти, така ли? Полуродният и другият?
— Водното конче, да. Трябва да разбера какво е станало с тях. Най-вероятно са мъртви, но трябва да го знам със сигурност. Защото Стенуолд би искал да научи.
— Ще те хванат — предупреди го Паропс. — Ще свършиш като роб или като труп.
— Няма да ме хванат — възрази Неро, — защото няма да се промъкна като крадец. Ще ида при тях с високо вдигната глава. Неро, прочутият художник, сигурно сте чували за мен? Случайно ми се намира доста черна и жълта боя. Дали пък не бихте искали да ви нарисувам портрет? Знаеш как става.
— Ще те убият или ще те заробят — повтори твърдо Паропс.
— По едно време и вие се бяхте засилили да ме убивате, помниш ли? Аз умея да оцелявам. Цял живот все това правя — сви рамене Неро. — Задължен съм на Стенуолд, а той би искал да знае какво е станало с хората му.
Паропс поклати глава, но откри, че няма сили да спори.
— А другият курс на действие, онзи, който засяга нас? И той ли е откачен като първия?
— По-откачен — подчерта Неро и лицето му се разтегна в първата усмивка, която Паропс бе виждал от доста дни на нечие лице. С тих глас мухоидът начерта плана си и хората наоколо започнаха да вдигат глави, защото Паропс препредаваше информацията по мисловната връзка.
— Това не можем да го направим. Би било…
— Самоубийство?
— По-лошо. Робство. Хората ми никога няма да се съгласят — заяви Паропс.
