Намираше се в двора на Фелипите, участваше в надбягвания по земя и във въздуха, изучаваше изкуството на меча и лъка, флиртуваше със средната дъщеря на семейството. Вече си бе спечелил известна репутация.
Дошли бяха вести за войната. Той чакаше с двете момчета на Фелипите, които му бяха най-близките приятели тук. Най-големият от братята беше с доспехи. Отиваше на фронта, по свой избор. Всичко изглеждаше нереално.
Призракът на баща му, сведен до безтелесен глас, който гъгне в затъмнената стая, почти невидим, ако не се брои фината като паяжина материя над главата на престарелия богомолкороден мистик, който го бе призовал. Толкова време бе минало, откакто видя баща си за последно.
Пратили го бяха в Колегиум да се изучи, но той отиде там, за да избяга. От войната, от нещастието, от самата мисъл за петното в черно и златно, което се разливаше като отрова върху картата.
Спомените се завръщаха все по-бързо.
Дуелираше се с паякородна девойка, русокоса и с остър език, и я победи, защото се дуелираше от осемгодишен, но макар да я победи, знаеше, че тя е по-добра от него…
Лежеше буден до спящата дъщеря на богат търговец и чу как ключът на баща й се завърта неочаквано в ключалката…
Гледаше парада на атлетите при откриването на Игрите. Имперското знаме се вееше високо в края на колоната…
Зяпаше гигантското туловище на „Небесен“ и се опитваше да проумее как така не пада на земята…
Скачаше от някаква летяща машина, за да се счепка с осоидите и някой едва не го простреля по погрешка с арбалетна стрела между плешките…
Тичаше по улиците на Хелерон. Бяха ги предали и той се опитваше да не изпуска от поглед някакво бръмбарородно момиче с боядисана коса…
Все по-бързо прииждаха спомените. Тресеше го. Изливаха се в него като киселина.
Още едно предателство — бие се с осородни войници под погледа на братовчед й…
Пленен. Окован…
Бягаше от килията си… лицата на приятелите му…
Името му…
Той беше Салме Диен, принц-минор от Федерацията на водните кончета, но в Равнините му викаха Салма, защото там всички бяха варвари и не можеха да говорят както трябва.
Но спомените не бяха приключили с него.
Пътуваше към Тарк със Скрил и Тото — имената най-после изплуваха на повърхността.
Правеше свирепа любов с Базила в душната стая с миниатюрни прозорци на стражевата кула.
Спомни си жестоката обсада — дуелираше се с осороден офицер, градът гореше, а крепостната стена се сриваше.
Нападаха имперския лагер. Боричкаше се с осороден войник. Острието го прониза в корема и се заби до дръжката.
„Заби се до дръжката.“
Спомни си болката, преживя отново онзи момент, ослепяващата, прогаряща агония и мисълта, че умира. Убеждението, че умира. Острието се заби до дръжката и върхът на меча излезе откъм гърба му. Собственият му меч прониза противника, по навик някак, защото какво значение имаше, щом неговият свят е свършил? Болката го заля, той простена и се изви на дъга, а после истинска болка измести спомена, защото раната в корема му се отвори, разкъсвайки шевовете един по един, и той изкрещя…
И бездната се втурна отново към него, бездната, която го бе дебнала от сенките през цялото време. Гладната бездна се протегна да го погълне.
Някой пъхна ръце в раната му и болката, която не би могла да стане по-силна, за миг стана много, много по-силна.
А после изчезна. Нещо го прогаряше отвътре, но беше далечно, като гръм над смалени от разстоянието хълмове. Появи се светлина.
Той отвори отново очи, но след дългия мрак светлината беше твърде ярка. Не можеше да погледне към нея.
Ръцете, същите ръце, лежаха върху раната му, топлината им се просмукваше в него и той усети — не можеше да е нищо друго — как ръбовете на раната се събират отново, кървенето спира, а разкъсаните органи се наместват и подхващат наново оздравителния си процес.
Можеше да е само Изкуство на предците, макар да не беше чувал за такова преди. Насили се да отвори очи и да насочи поглед към центъра на слънцето.
Помисли, че е ослепял, но не беше. Просто тя го заслепяваше. Стоеше над него като рисуван кристален витраж, светеше със своя собствена чиста светлина и се взираше в лицето му с неразгадаеми бели очи.
И той се разплака, макар да не го съзнаваше, впил поглед в лицето на жената, носила името Скръб в окови, а после Радостта на Ааген, и много други в живота си.
След като правиха любов, бяха заспали за кратко. После, доста преди разсъмване, тя се бе събудила. Понечи да си тръгне, но Тото я улови за ръката да я задържи. За миг жената остана така, безмълвна и в очакване, приседнала на ръба на сгъваемото легло, което му бяха дали вместо сламеника — двама занаятчии в мрака, полуродният и пчелородната.
