— Мислиш ли? Насам идва империя с многочислени армии, а ти разполагаш с почти седемстотин великолепно обучени мравкородни бойци. Кой не би приел на драго сърце услугите ви?
Паропс го гледаше мълчаливо.
— Няма ли поне да го обмислиш? — настоя Неро.
За кратко Паропс дори не го виждаше, съсредоточен изцяло върху трескавата размяна на реплики по мисловната връзка, върху мълчаливия дебат, предизвикан от плана на Неро.
— Ще пробваме — каза накрая Паропс. — Няма какво да губим.
Плуваше в онези тъмни далнини, в онези безбрежни, бездънни далнини, където светлината не проникваше никога. Там нямаше звезди, нито лампи. Имаше я само бездната, и неспирните пориви на вятъра, и силното течение, което драпаше да го всмуче надолу.
Опитал се бе да отхвърли оковите на тези дълбини и сега нямаше сили за нов опит. В дълбините имаше чудовища, които плуваха безспир в черната празнота със зейнала паст. Да попаднеш между острите зъби на пастта им означаваше забвение и капитулация.
Не смърт, защото тук всичко беше смърт.
В Колегиум беше заварил мода да се рисува смъртта като сивокож и оплешивяващ бръмбаророден мъж с обикновени дрехи, понякога с лекарска чанта, но по-често със занаятчийски колан и престилка, по подобие на отговорниците, които в края на работния ден минаваха да угасят лампите и да спрат машините.
В представите на собствения му народ смъртта беше бързокрило насекомо, черно и лъскаво, твърде бързо, за да го надбягаш, и твърде умно, за да го надхитриш… и неизбродната бездна, в която плуваше сега, беше дълбината на една-единствена фасета от тъмните скъпоценни камъни на очите му.
Хората от неговия народ пишеха кратки поеми за любимите покойници и гравираха крилете на смъртта върху надгробните плочи и мавзолеите, изобразяваха насекомото с наведена глава и щръкнало жило как се спуска към жертвата си. Лика на смъртта рисуваха като сянка на заден план, винаги в горния десен ъгъл на свитъка, описващ последните часове на някой герой или велик човек. В пиесите облечен в сиво актьор излизаше на сцената с лакирана черна кукла на насекомото и я размахваше зловещо над главата си, докато не дойде мигът насекомото да кацне.
Самият той не можеше да лети, защото искрата на крилете му беше угаснала. Бездната го смазваше с тежестта си, впиваше нокти в плътта му и виеше. Той плуваше, и се бореше, и се дърпаше, защото дори миг неподвижност би го запратил обратно при чудовищата в ямата. Бореше се, но не знаеше защо се бори. Нямаше спомени, нито оформени мисли, нищо, освен отчаяната, озъбена борба.
А после, за най-краткия от кратките мигове му се стори, че долавя нещо кораво и далечно в далнините, някакво великанско присъствие, смалено почти до искра от разстоянието — насекомо, но не насекомото на смъртта. Четири искрящи крила и очи, които виждаха всичко — източникът на неговото Изкуство и на неговото племе, архетипът на неговия народ. Той беше изгубен дух и това създание беше крайната цел на мъчителното му пътуване — там щеше да се съедини с миналото и с предците си.
И той се устреми към него, защото знаеше, че така трябва. Но то бе толкова далеч, а бездната все така го всмукваше… Малката искрица се смаляваше все повече, смаляваше се.
А после изчезна.
И с угасването й той се предаде окончателно. Изгубил желание за борба, той се остави на вятъра да го улови и повлече надолу към мрака.
Но отново се появи светлина. Над него имаше светлина, издуваше се, растеше. Мека светлина, която беше едновременно чисто бяла и многоцветна. Светлина като слънчев лъч, отразен от бяла стена, и като я видя такава, той си спомни за слънцето. Беше забравил, че такова нещо съществува, но сега мисълта за някога познатото му до болка слънце го обгради, изпълни го, и той заплува отново. Маневрата му изненада жестокото течение и той се изтръгна от хватката му. Продължи да плува, нагоре и нагоре към сияйния таван, към исполинската светлина, която удържаше напора на бездната.
Протегна ръка да я докосне и пръстите му пробиха повърхността.
И той отвори очи.
Дълго време се взира бездейно в опит да придаде значение на формите, които очите му различаваха. Гледаше нагоре и наоколо му беше светло, но не твърде. Газената лампа в крайчеца на полезрението му гореше ярко, а не удавена в слънчева светлина. Видя таван, истински таван, но той бягаше лудешки пред погледа му.
Искаше да попита какво прави тук, но не бе в състояние да проумее защо изобщо трябва да е някъде.
И кой беше той, я пак? Някой го беше споменал сякаш.
Пресегна се назад и пръстите му се оцапаха с мрака на бездната. Това ли беше? Бил е заченат в това несъществуващо място и повърнат тук, отсам преградата? Не, трябваше да има нещо повече от това. Усети тежестта на спомените, запрени като агнета в кошара, и се пресегна към тях.
И един по един те се наместиха в черепа му.
Беше дете, което учи буквите. Възрастната скакалецородна жена ги изписваше с пръчка в пръстта, след което той ги преписваше на плочата си.
