Когато дойде при него, Тото знаеше, че е нередно, но пък тя подходи толкова прямо и открито. Без хитринки, без недомлъвки, просто прагматично съблазняване по занаятчийски. Касзаат, с мръсни работни дрехи, още с петна от машинно масло по ръцете, просто свали колана с инструментите си в тясното преградено пространство на палатката, което му бяха дали.
Никоя жена не му се беше предлагала преди. И като я видя така необяснимо там, Тото прокле спомените си. Прокле Челядинка Трудан, задето бе избягала с Ахеос, а после се пресегна да вземе онова, което можеше да има.
Сега, когато бе твърде тъмно, за да различи тъмната й кожа и извивките на тялото й — стройно и стегнато от всекидневното натоварване на занаята, — той я попита:
— Дрефос ли те накара да дойдеш?
— Аз не съм роб — отвърна тя. — Дрефос не ме
— Но ти си войник. Имаш чин. А той ти е… началник или както там се води. — Не затаи дъх в очакване на отговора. Не хранеше илюзии.
— Подхвърли нещо в този смисъл — потвърди тя след кратка пауза, — но идеята не ми беше чужда. Когато началник поиска от теб да направиш нещо, да идеш при мъж, към когото така или иначе изпитваш интерес, това значи ли, че го правиш по заповед? Или по своя воля? — Понечи да стане, но Тото отново я задържа.
— Чакай — каза той, а после: — Моля те. — Касзаат приседна отново на ръба и Тото усети как дланта й се плъзга леко нагоре по ръката му, по рамото и накрая да се спира на бузата му.
Искаше да я попита защо, но самият той не успяваше да разплете кълбото на собствените си мотиви. Самосъжаление… или си просеше комплименти? Винаги бе страдал от осезаем недостиг на похвали. Тото полуродният! Кой да помисли, че ще трябва да го пленят и затворят, за да получи този дар?
Преди да легне с Касзаат, не си бе давал сметка, че вече не е несръчното, тромаво момче от студентските си години. Така и не беше разбрал кога е натрупал маса, кога раменете му са се разширили толкова, кога е станал силен мъж. Силен заради мравешката си кръв, издръжлив заради бръмбарородната си половина. В ръцете му Касзаат бе изглеждала дребна.
Тя се гушна до него и Тото усети с гърдите и корема си топлината на нейния гръб. С изненада осъзна, че Касзаат сигурно е по-самотна и от него. Градът й бе много далеч оттук и по собствените й думи едва ли щеше да го види някога пак. Дълго е била сама, заобиколена от осоиди, само Дрефос й е правил компания. Идвайки при Тото, сигурно бе потърсила единствения контакт, който не би се сметнал за предателство.
И ако Тото приемеше протегнатата ръка на Дрефос — металната му ръкавица по-точно, — дали тя не би го разчела като предателство, дали в очите й Тото не би се превърнал в поредния осоид?
Прегърна я и дъхът му спря, когато ръката му докосна гърдите й.
— Събудя ли се веднъж, повече не мога да заспя — информира го тя, макар гласът й да звучеше сънено. — Трябва да ми говориш, да ме забавляваш.
И той започна да й говори. Разказа й за Колегиум и за Великата академия. Разказа й за учебните работилници там и за преподавателите с техните бели тоги. За Форума на умелите и дори за Стенуолд Трудан, Тиниса и богомолкородния оръжемайстор Тисамон. За Челядинка Трудан не спомена изобщо.
Тя си тръгна преди зазоряване. Облече се в тъмното и обясни, че имала работа, но Тото подозираше, че просто не иска забежката й да става публично достояние. Страхуваше се от осородните и не искаше да си помислят, че е лесна плячка.
Когато слънцето изгря, Тото стана и облече занаятчийските си дрехи. Поколеба се дали да стегне на кръста си колана с инструментите, който Дрефос бе уредил да му върнат. Тук той не беше занаятчия, засега. Беше пленник на Империята. И ако излезеше от палатката с инструментите си на кръста, щеше ли това да е знак, че приема предателството, към което го тласкат?
Защото по-жестоко предателство от това нямаше. Искаха от него да създава оръжия, нещо, за което си беше мечтал през всичките години в Академията. В Колегиум изобретенията му щяха да бъдат оценени и забутани някъде. Всичко, което създадеше за осоидите, щеше да влезе в употреба.
И щяха да го използват срещу собствения му народ.
Но щяха да го
Нещо се раздвижи в него, някакво неустоимо вълнение при самата мисъл за работата — да се заеме с работата заради самата нея и да не пита кой и за какво ще използва готовия продукт.
Когато излезе от палатката, завари пратеник да го чака. И тук, точно както в Колегиум, повечето съобщения се разнасяха от мухородни. В армията на осите имаше много мухоиди, цял куриерски корпус, в постоянно движение и с дрехи в черно и златно.
— Съобщение от полковника на помощни войски. — Мухородният беше съвсем млад, на петнайсет или там някъде. — Вика ви в палатката си.
Тото изтръпна. „Сигурно ще поиска най-после да реша — помисли си той, — и ако откажа, както несъмнено трябва да постъпя, ще падна до статута на обикновен пленник и осоидите ще изтръгнат от мен всичко, което знам за Равнините и Колегиум.“
Но въпреки това отиде, защото нямаше избор.
