— Работата е там, момко — каза той, — че Салма още е тук. Оцелял е, макар и на косъм. Жив е и е тук, в лагера.
Салма спеше, когато Тото отиде да го види. Неро и другите останаха настрана, дори Дрефос, и той коленичи сам до леглото на приятеля си.
Единственият признак на живот беше почти недоловимото движение на гърдите му. Златистата му някога кожа сега беше оловносива, страните му бяха хлътнали, а устните — сбръчкани като на старец. Нямаше помен от вечно засмения Салма, от боеца, който влизаше с усмивка в сражение, от чуждоземния благородник, влял цвят в строгите зали на Великата академия.
— Толкова съжалявам — прошепна Тото, съвсем тихо, за да не го събуди. А и го смущаваше мисълта за другите двестатина ранени в огромната палатка. Всички те бяха жертви на войната, по един или друг начин. Повечето бяха осоиди, но имаше и други — пчелородни като Касзаат, мравкочовеци с бакърена кожа, дори двама мухородни куриери, поразени въпреки бързите си криле. Мнозина бяха получили тежки изгаряния от запалителните снаряди, резултат от небрежността, с която осородните офицери се отнасяха към живота на собствените си хора.
Тото се върна при Дрефос и другите. Към групичката им се бе присъединила и една жена, свирепа на вид осородна, която се мръщеше на полковника.
— Тото — каза Дрефос, — това е почитаемата Норса, най-старшата от дъщерите на милосърдието в този лагер. Норса, това е младежът, който е бил заедно с човека водно конче, за когото се грижите.
Норса впери суровия си поглед в Тото, който се стегна да издържи тежестта му.
— Ще живее — съобщи с равен тон жената. — Вече знаем, че ще се възстанови, макар че в началото единствено
— Значи все пак я е намерил — измърмори той. — Благодаря ви, че сте се погрижили за него, госпожо. Знам, че е ваш враг.
— Аз нямам врагове — отвърна остро Норса. — Дъщерите на милосърдието се грижат за всички, без значение какво мисли Империята по въпроса. Но за имперската армия не е тайна, че приятелят ви е тук.
Стомахът на Тото се преобърна и той се завъртя към Дрефос.
— Значи сте знаели!
Мерна саркастична усмивка изпод качулката на полковника.
— Норса вини мен за нараняванията на много от хората тук. Дъщерите на милосърдието рядко ми дават каквато и да било информация за делата си, затова нямах представа, че приятелят ти е при тях. Благодари се, че майстор Неро се е сетил да попита тук.
— Но когато Салма се възстанови — каза Тото, — те ще го…
Дрефос довърши вместо него:
— Ще го затворят? Ще го разпитват? Ще го изтезават, а после ще го направят роб или ще го убият? Да, защото така действат осоидите. Жалко за усилията на дъщерите на милосърдието, мен ако питаш. Само си губят времето.
— Такова мислене ми е чуждо — сопна се Норса. — Макар че ако пациентът сте вие, сигурно бих направила изключение от принципите си, полковник.
Тото погледна към Дрефос, после към Неро, накрая към спящия Салма в другия край на огромната палатка, и осъзна, че в някакво кътче на ума му вече се е зародил план и е взето решение.
— Полковник Дрефос — изрече той с пълно съзнание за последствията. — Трябва да говоря с вас. Мисля, че знаете за какво.
Салма се люлееше на границата на съзнанието. Понякога си спомняше кой е и къде е, друг път — не, за щастие. Пребиваваше в мъглива сивота, изопната до скъсване между сиянието на Скръб в окови и мрака на бездната, която все още ламтеше да го погълне.
В миг на кратко прояснение той отвори очи и видя насреща си лицето на мъжа в съседното легло. Беше осороден с бинтована глава. Превръзката беше съвсем чиста, явно току-що сменена, и покриваше едното му око. Усетил погледа на Салма, той се ухили едва-едва.
— Ти — рече му толкова тихо, че само Салма го чу, — си голям късметлия.
Салма се опита да каже нещо, но не успя. Истината бе, че изобщо не се чувстваше късметлия.
— Трябваше да си мъртъв — продължи войникът все така шепнешком. Явно по-силно от това не можеше да говори. — Видях те. Биеше се като луд, но те пронизаха и падна. Друг на твое място щеше да умре още тогава. Бях зад теб. Видях върха на меча да излиза откъм гърба ти, копеле такова. После тя дойде за теб, макар че ти вече беше умрял; дойде, сякаш е знаела какво става. Изтича, грейна като слънце и сложи ръце отгоре ти. И ти спря да кървиш. — Закашля се мъчително. — И оттогава всеки ден е до леглото ти, използва Изкуството си, за да те опази жив. Не знам какъв си й, но определено си късметлия. Голям късметлия.
Салма се напрегна и този път от гърлото му излезе тих грак, по-тих дори от гласа на войника:
— Дойдох тук заради нея.
Мъжът го изгледа със здравото си око, после каза:
— Е, тя определено го заслужава.
— Салма?
Беше заспал или поне се носеше другаде, но гласът стигна до него заедно с името му.
— Салма, събуди се.
