Завари Дрефос да лежи на същия стол, към който бяха привързали Тото след залавянето му. Сложно нещо беше този стол — плочките на облегалката се движеха плавно навън и навътре като метални пръсти на масажист, а от страничните дюзи бълваше пара. Дрефос му беше споменал, че страда от болки в гърба и че е измислил начин да облекчава спазмите. Първата му любов може да бяха военните машини, но не се колебаеше да използва уменията си и за лична угода.
Касзаат стоеше в дъното на палатката и съзнателно избягваше погледа на Тото.
Дрефос отвори едното си око и даде знак на мухоида да изчезва. Куриерът изхвърча навън. Столът издаде особено сложен звук и Дрефос изпъшка.
— Ще ме извиниш, но тази сутрин никак не съм във форма — каза той.
Което си беше очевидно — не само за тази сутрин, а и изобщо. Дрефос накуцваше при ходене, а и ръката, която криеше под металната ръкавица, явно беше осакатена по един или друг начин. Тото се чудеше дали някое от собствените му изобретения не се е обърнало срещу създателя си, или недъзите му са резултат от минали издевателства на имперските му господари.
— Имаш посетител — обяви Дрефос. Тото едва чу думите му през съскането на стола.
— Посетител? — изгледа го глуповато той.
Дрефос даде знак на Касзаат, тя се приближи, отне налягането и освободената пара засвистя на горещи облаци от дюзите, принуждавайки Тото да отстъпи назад. Мъглата се разнесе бързо и Дрефос се надигна от стола, придърпвайки качулката да скрие в сянката й несъразмерното си лице.
— Ето го, виж сам. — Посочи, Тото се обърна да погледне и видя двама войници да вкарват дребен човечец в палатката. Мухороден мъж, плешив и с отекло лице.
— Неро! — възкликна Тото. Мухородният не беше вързан, но войниците го следяха зорко, а и по лицето му имаше пресни следи от побой — едното му око беше затворено от оток, скулата от другата страна на лицето му беше насинена и лилавееше в различни оттенъци на синьо-червената гама. Като го видя, Неро се усмихна мрачно.
— Добрутро — поздрави той. — Идея си нямаш колко се радвам да те видя. Изглежда си в положение да се застъпиш за мен.
— Кой всъщност е този тип, Тото? — Взе думата Дрефос.
— Приятел — отвърна Тото, но бързо си даде сметка, че това определение е неточно. — Той е стар приятел на… на един преподавател в Академията, който е мой добър приятел. — После го споходи внезапно вдъхновение. — Той е художник, и то доста известен, мисля. Запознахме се в Тарк — добави накрая.
—
— Аз от изкуство не разбирам — заинати се Тото. — А и нямам представа как е попаднал тук. — Обърна се към мухородния. — При нападението ли те плениха?
— Не точно — каза Неро с все същата вяла усмивка. — В интерес на истината, дойдох да разбера какво е станало с вас.
— А това е нещо, което заловилите го войници не били в състояние да проумеят — обясни Дрефос. — Но той упорито повтарял името ти и благодарение на това новината стигна до мен.
— След което качеството на тукашното гостоприемство рязко се подобри — вметна Неро и потърка многозначително китките си. — Ти обаче изглеждаш забележително добре. Явно си се отървал без драскотина.
— Долу-горе — кимна Тото. — Но ти защо изобщо си дошъл? Чудо е, че не са те убили на място.
Неро вдигна рамене, сякаш да каже, че рискът е бил без значение, но на жеста му липсваше убедителност. Не е искал да дойде, помисли си Тото, но е бил принуден, най-вероятно от собствената си съвест.
— С моя приятел Стен… с него се знаем отдавна — каза той някак смутено. — Какво ли не ни е минало през главите, в Академията и прочие. — Хвърли поглед към Дрефос. — Спрете ме, ако ви прозвучи твърде сантиментално или лигаво.
— Говорете си спокойно, майстор Неро. Знанието винаги е добре дошло — насърчи го полковникът.
— Ами, имаше една щуротия, дето Стенуолд и другите я забъркаха, отдавна беше и кажи-речи последната… не, предпоследната всъщност, дето я свършихме заедно. Отдавна беше, както казах, но беше свързана с тези. — Неро посочи с палец през рамо към осородните войници. — Стори ми се твърде опасна. Тъй му казах на Стен и си плюх на петите. Пропуснах забавата, а тя взе, че се вгорчи. Загубих добър приятел, друг умря малко по-късно. Така и не си простих, че съм ги зарязал само защото шансовете не изглеждаха добри. Знам, че хората ни мислят нас, мухородните, за безгръбначна измет, и с право, но мен онова ме гложди от години. И когато ти и другарчето ти цъфнахте в Тарк, си рекох, че ще се грижа за вас и ще гледам да ви опазя. Не успях очевидно. Затова дойдох тук с надеждата да оправя някак нещата.
— Не е трябвало да идваш — поклати глава Тото. — Аз… аз съм добре. — Пое си дълбоко дъх. — А Салма… той не оцеля.
Неро погледна към Дрефос.
— Ако го кажа, ще ме изпържат ли?
— Говори спокойно — повтори Дрефос. — Самият аз щях да му кажа, но прецених, че би искал лично да му го съобщиш.
Неро кимна, но изражението му ясно говореше, че няма и капка доверие на Дрефос.
