Сега се намираше във временната си база в канцеларията на пристанищния управител, който се беше качил на кораб още при първите новини за нашествието на векианската армия. При него бяха занаятчиите от щаба му, куриерите, както и мнозина други, чиито умения и роля му бяха неизвестни. Балкус стоеше току зад него като въплъщение на войната с гвоздистрела си в ръка, и Стенуолд се зачуди какво ли ще стане, когато атаката по море започне наистина.
По самия си замисъл пристанището на Колегиум подлежеше на отбрана. Яка дига защитаваше отчасти устието му, а кулите от двете страни на входа разполагаха с артилерия — действаща, макар и поостаряла. Между двете кули имаше верига, в момента провиснала доста под дълбочината, на която газеха и най-тежките кораби и която на теория би трябвало да прегради входа на пристана, когато се изпъне докрай. Отбраната несъмнено е била приоритет при проектирането на пристанището, но самият проект е бил изработен преди две столетия, когато никой не е подозирал, че враговете ще разполагат с бронирани кораби, още по-малко с плавателни съдове, които се задвижват с двигатели, а не с платна или гребла. А след това никой не се беше сещал да модернизира защитните съоръжения — досега, когато векианци стовариха цяла бойна флотилия във водите на Колегиум.
„Надхитрени от мравкородни“ — пустоса наум Стенуолд, докато напрягаше мозъка си за някаква гениална идея, която да наклони везните в полза на защитниците. Успееха ли векианците да стоварят на брега войски — не какви да е войски, а своите великолепно обучени и дисциплинирани морски пехотинци, — доковете щяха да бъдат изгубени в рамките на половин час, а градът — най-много за ден.
— Движат се!
Викът изтръгна Стенуолд от мрачните мисли и той хукна към големия прозорец на канцеларията. От комините на бронираните кораби се издигаха плътни димни колони. Четири по-малки съда се движеха към пристанището, а гигантският флагман захождаше тежко в същата посока. Малките кораби от флотилията се подреждаха около него, някои с помощта на моторна тяга, други улавяха вятъра с платна.
— Артилерията готова ли е? — попита Стенуолд. — Къде е Кабре?
— Отиде на място — съобщи един от войниците. — Всичко е готово, майстор Трудан. Изчакайте и ще видите.
— Не — измърмори Стенуолд, защото не можеше просто да седи и да чака. Трябваше да направи нещо. Какво обаче? — Майстор Вѐлик… той?…
— Готов бил, тъй рече, макар че лично аз не вярвам и на една дума от щуротиите му — каза занаятчията с подводните експлозиви. — Рече също, че ако искате, можело да идете и да видите изстрелването.
— Да, искам — реши Стенуолд. Огледа се за Балкус. — Къде е?…
Приглушен трясък долетя отблизо и дъсченият под се разтресе под краката му. За един умопомрачителен миг Стенуолд се върна две десетилетия назад — в Мина, чиито порти се огъват под тараните на осородните.
— Какво беше това? — попита, но никой не знаеше, така че той хукна обратно към прозореца и видя един склад, три сгради по-нататък, да гори с огъната навътре фасада.
— Саботаж! — извика някой и Стенуолд тъкмо се чудеше кой би бил толкова глупав, че да саботира склад, когато втори запалителен снаряд полетя откъм гигантския флагман. Летеше в ниска дъга и по всичко личеше, че ще падне във водата, но векианските артилеристи се бяха прицелили добре и след миг още една от сградите на дока лумна в пламъци.
Повечето постройки тук бяха от дърво, даде си сметка Стенуолд, а после осъзна и друго: „Целят се в нашата артилерия.“ Морската дига на Колегиум беше символична, но двете широки кули вече изстрелваха пламтящи стрели с балистите си и големи камъни с катапултите си към наближаващите бронирани кораби, като коригираха в движение прицела. Ала обсадните машини на векианците явно бяха огромни, на практика всеки от корабите беше плавателна обсадна платформа. Пристанищната артилерия на Колегиум не можеше да се мери по обсег с тези чудовищни машини.
Нещо проблесна в небето и Стенуолд видя хелиоптер да пикира лудешки сред пушека. Беше цивилна машина, безценното товарно летало на някой търговец, но сега пилотът го лашкаше в маневри, които конструкторът не беше предвидил и наполовина. Зад него надаваше вой източено летало с фиксирани криле и свистящи пропелери, следвано от тежък ортоптер хелеронска направа с нескопосано нарисуван златен скарабей на корпуса. Летището се беше включило в отбраната. Редно беше Стенуолд да иде и да види какви ги върши майстор Вѐлик.
А после някой извика:
— Пазете се!
Стенуолд се обърна като последния идиот към прозореца и видя как цялата стена пред него избухва. Ударната вълна го отхвърли назад сред дъжд от отломки и събори всички останали. Стенуолд се стовари върху масата с картите, тя се строши под тежестта му, а на няма и педя над него се ливна вълна нагорещен въздух. Чу гласа си да реве някаква команда, но нямаше идея каква е тя.
А после му помогнаха да стане на крака. Не виждаше нищо, а лицето и едното му рамо горяха от болка.
— Какво?… Кой?…
