— Потопяемият кораб на Цейтус! — възкликна той. Представял си го бе като риба, но изпод кея се издигна сребрист сплескан овал, три човешки ръста на дължина, с шест големи витла, които го движеха през водата с неравномерни тласъци. Ала беше бърз — само с шест оборота на тежките си витла потопяемият кораб измина почти цялото разстояние до бронираните. Гмурна се под първия кораб и изчезна от погледа на Стенуолд.
— Е, вече изиграхме всичките си карти — чу собствения си глас Стенуолд. — Трябва да стигнат, трябва.
Последва зрелищна експлозия и източната кула буквално се разхвърча сред огън и каменни отломки — уви, поредният снаряд на флагмана явно бе попаднал право в склада й с муниции. Хвърчащите отломки се посипаха по най-близкия брониран кораб, той се разклати силно под неочаквания товар, наклони се и десният му парапет се озова под водата. С десетина дълбоки вдлъбнатини по корпуса си, корабът се понесе към разрушената кула. Двигателят му още работеше, но рулят беше излязъл окончателно от строя.
Кабре също беше в онази кула, съобрази Стенуолд и изведнъж му прилоша.
Водещият брониран кораб все още напредваше към пристана, но благодарение на Вѐлик и неговите хвъркати бръмбари по палубата му горяха пожари. Стенуолд видя как един от миниатюрните летци се снижава прецизно към най-големия му комин. Разстоянието беше много голямо, за да различи Стенуолд хвърлените гранати, но след миг откъм търбуха на кораба се чу глух трясък, а от комина изригна плътна димна колона. Летецът вече се отдалечаваше трескаво, колегите му правеха същото — летяха кой накъдето свари, стига да е по-далеч от бронирания кораб. Един закъсня и стана жертва на векианските арбалетчици — изгубил контрол над оборудването си, мъжът запада в спирала и накрая потъна в морето.
Балкус грабна Стенуолд и го метна на кея, по-грубо от необходимото, а после паважът отдолу подскочи толкова силно, че отхвърли Стенуолд поне половин педя нагоре.
Парче обгорял метал изтрополи чак на доковете. Водещият брониран кораб беше избухнал през средата и разкривените останки от метал и горящо дърво запушваха входа на пристанището. Отвъд него и през пелената от дим Стенуолд различи смътно другите кораби от векианската флота — обръщаха курса си под непрестанни атаки от въздуха. Един се беше наклонил силно с пробит дървен корпус под ватерлинията — ето че и Цейтус беше нанесъл своя удар от името на Колегиум.
Леталата и летците започнаха да се прибират. Изглеждаха толкова малко на брой.
Якият мухороден излезе от къщата на доковете и се загледа в оттеглящите се кораби, доколкото можеше да ги види в тесния отрязък море и небе, който се виждаше от тясната задна уличка.
— Искам си парите обратно — каза иманярят Кори на жената зад себе си.
— Я да се разкараш! — изсъска му съдържателната на бордея. — Мръсно дребно чудовище!
Той я изгледа с похотлива усмивка, облегнал се преспокойно на вратата, сякаш въздухът не тежеше от дим.
— Я стига, иде краят на света, не виждаш ли? — изтъкна той. — Градът ще падне всеки момент. Твоите дами би трябвало да го правят безплатно, заради едното удоволствие от професията. Мислех, че ще открия тук жени, които са искрено посветени на занятието си, щото нали сте град на учени и прочие.
Старата бръмбарородна го изгледа отровно, но не каза нищо. Кори се изсмя.
— А какво заварвам? Един-два взрива, при това на четири улици оттук, и всичките ти момичета почват да циврят, да скимтят и да се молят за живота си. Не че не си падам по такива неща принципно, но щом не искат да си свършат основната работа, няма тръпка. Много ви е западнал занаятът, да знаеш. Нищо чудно, че наричат това място къща с лоша репутация.
— Селяндур! — нагруби го старицата. — Това е нашият дом, нашият град! Не можем просто да отлетим, когато стените паднат.
— Тъй де — кимна мухородният. — Но възползвате ли се максимално от ситуацията? Не. Можеше да изкараш някоя и друга пара от мен, жено, един вид бели пари за черни дни. Сигурен съм, че там някъде има поне един векиански мравкороден с продажна душа. Само че страстите ми се охладиха и кесията ми ще си остане здраво затворена. Не ще получиш от мен друго, освен разочарованието ми.
С тези думи си тръгна, като си подсвиркваше весело напук на всеобщото нещастие. Чувстваше като свой дълг да поддържа високия си дух. Добре де, Колегиум си имаше неприятности напоследък. Него това не го засягаше. Нямаше нищо против мравкоидите и бръмбарородните се избиват помежду си, стига той да си свършеше работата.
Другите ловци още бяха извън града, чакаха го да се върне и да докладва за ситуацията. Кори беше решил, че е най-опитният между тях и следователно той трябва да бъде начело. И поне засега другите се съобразяваха с предложенията му. Неколцина познаваше задочно, по репутацията им, а с осоида Гавед се беше срещал очи в очи веднъж покрай ожесточен спор заради избягал роб. Но не таеше лоши чувства към него. В крайна сметка, и двамата бяха преди всичко професионалисти.
