— Споко. — Гласът беше на Балкус, но имаше и други звуци — пукот на пламъци, пъшкане на ранени хора. Остави Балкус да го отведе настрани и да го подпре на една стена. — Стой тук и не мърдай — каза мравкородният.
Някакви хора тичаха край него, блъскаха го, и той потръпна от болка, когато Балкус се зае да извади най-големите трески, забили се в кожата му. Изтри лице и усети нещо мокро по ръката си — кръв. Стаята гореше, хората бързаха да изнесат ранените.
— Всички ли са?… — започна той, а после изтръпна. — Флотата! Веригата вдигната ли е?
— Идея си нямам — отвърна Балкус и Стенуолд тръгна полуслепешката по стълбите. Прясна кръв се стече в очите му, чу Балкус да тича след него. Отнякъде прогърмя нова експлозия, поредният снаряд, изстрелян от векианския флагман.
Измъкна се навън. Тук, на открития кей, въздухът беше по-чист, макар да вонеше на дим и изгоряло. Пред него се разстилаше тихата шир на пристанището с двете ниски стени и кулите върху тях; помежду им — широка ивица вода с излаз към морето.
Само дето излазът вече не беше отворен, защото корабите от векианската флотилия се надпреварваха да минат през входа на пристанището. Три от бронираните кораби бързаха напред и пулсът на тежките им двигатели се чуваше дори през трясъка на престрелката. От двете им страни дървени съдове цепеха водата, изпреварвайки тромавите метални кораби и обстрелвайки с катапулти и балисти пристанищните кули.
Кулите отвръщаха на огъня — Стенуолд видя как един от дървените кораби се разцепва по средата от точно попадение на оловомет. Килна се на хълбок и изсипа човешкия си товар през борда — векиански войници с тежки брони, каквито бяха екипажите на повечето кораби от атакуващата флота. Лудост беше да атакуват по вода, помисли си Стенуолд.
Но бяха тук, а веригата не се виждаше никаква.
— Вдигнете я! — изкрещя той с безумната надежда някой да го чуе през водната шир и всеобщия трясък. — Веригата! Вдигнете веригата!
До него Балкус зареждаше пълнител в гвоздистрела си, макар че при това разстояние оръжието му беше точно толкова безполезно, колкото и крясъците на Стенуолд. Озовеше ли се врагът в обсега на гвоздистрела му, вече щеше да е твърде късно за каквото и да било.
А после нещо блесна във водата и се заиздига бавно към повърхността — тежката ошипена верига, която затваряше входа на пристанището. В двете кули имаше огромни машини, високи колкото триетажна сграда, които да повдигнат неописуемата метална тежест през съпротивлението на водата, ала механизмите им бяха на преклонната възраст от петдесетина години. Ала ето че веригата все пак се издигаше. Стенуолд стисна зъби до болка, от страх, че бронираните кораби ще преминат, преди веригата да е затворила входа. Но те се оказаха по-големи и по-далеч, отколкото му се беше сторило в началото, така че едва ли щяха да прекосят финала навреме. За разлика от тях най-бързият от дървените съдове се втурна отчаяно напред.
Веригата го подхвана почти през средата и корпусът му се издигна внезапно сред пукот на цепеща се дървесина. Шиповете на веригата се въртяха, всеки в посока противоположна на съседа си, захапваха й дъвчеха дървения корпус, чийто нос вече стърчеше изцяло над водата. След миг корабът се наклони, хора се хлъзнаха по палубата, а двигателят му продължаваше безмозъчно да го тласка напред. Неспособен да преодолее бариерата, съдът се плъзна обратно, килна се на една страна и полегна, потънал наполовина, препречвайки пътя на бронираните си събратя.
— Добра работа! — възкликна Балкус. Стенуолд само поклати глава.
— Когато са проектирали веригата, не е имало бронирани кораби. Не се знае дали ще успее да ги спре.
Товарният хелиоптер, който Стенуолд беше видял по-рано, сега захождаше към бронираните кораби. Люшна се от косо попадение на снаряд, изгуби стремително височина, после запълзя бавно нагоре. Хелеронският ортоптер навлезе във вираж и човекът при люка му изсипа ръчно сандък с гранати, които полетяха към бронираните кораби отдолу. Повечето паднаха в морето, но онези, които уцелиха дърво или метал, избухваха с трясък и пламъци. След миг едно от крилата му се подпали и виражът му се изроди в низходяща спирала. Стенуолд отклони поглед.
— Майстор Трудан! — Стенуолд се обърна и видя Безрад Вѐлик да се тътри към него с група бръмбарородни. Тътреха се, защото бяха навлекли някаква странна и грозновата на вид броня — тежки бронзови плочи, прикрепени към гърдите, и щитове с човешки ръст на гърбовете.
— Готови сме, майстор Трудан — заяви Вѐлик, ухилен до уши.
— Нали каза, че имате ортоптери! — извика му Стенуолд. — Къде са?
— Носим ги, майстор Трудан. — Безрад Вѐлик се обърна да покаже и Стенуолд видя, че гърбът му прилича на бръмбарски гръб с изпъкнали твърди външни криле, които стигаха почти до каменния паваж на кея.
