— Рекеф — поправи го тя. — Кажи го. Аз бях агент на Рекеф. Не редовен агент. Не с чин или нещо такова. Но работех за тях. И да, нахвърлихме се един върху друг. Опитахме се да убием човек на име Талрик, майор Талрик. — Наблюдаваше внимателно реакцията му. — Познаваш ли го?
— Срещали сме се — отвърна с безизразно лице Стенуолд. — Ще ми се… ще ми се да беше толкова просто и аз да… да…
— Да ми повярваш? Аз съм паякородна и предател. Значи два пъти предател. Съжалявам, Стенуолд, наистина съжалявам. Изглежда… изглежда свърших страхотна работа, прерязах докрай клона, на който седя.
Той се вгледа в нея и видя унинието в очите й, сгърбените рамене, и разбра, че никога не ще различи докрай истината от преструвката. По силата на расата и занятието си, Ариана го превъзхождаше двойно в тази игра.
— В заговора участвахме трима — каза бавно тя. — Ако това ще ти помогне да разбереш. Случи се, когато Талрик ни каза, че векианците ще се включат срещу Колегиум.
Той поклати глава.
— Не разбирам. Та вие сте работили срещу нас. Продали сте ни на Империята. Не разбирам защо сте променили решението си.
— Защото Империята е различна — поде с равен глас тя. — Очаквахме имперска армия да превземе Колегиум. Не тази година, не и следващата може би, но все някога. Империята води завоевателна политика, а когато си завоевател, воюваш така, че победеният град да претърпи минимални загуби в жива сила и материални щети, за да има какво да управляваш след това. Не бих се учудила, ако оставеха дори Академията непокътната, стига да си осигурят контрол върху преподавания материал. А Колегиум щеше да си остане Колегиум, само че с имперски губернатор, имперски данъци и осородни войници по улиците. Така си мислехме ние. Векианците обаче мразят Колегиум. Той им напомня за срамното поражение отпреди години и завладеят ли го, няма да оставят камък върху камък. Това ни накара да се замислим и да осъзнаем какво е заложено на карта. И решихме да сложим край, аз, Хофи и Скадран. Когато Талрик дойде да ни инструктира, се опитахме да го убием. Убихме помощника му, но самият Талрик се оказа голяма лъжица за нашата уста. Видя сметката на Хофи и Скадран, щеше да убие и мен, ако твоят богомолкороден приятел не ме беше открил преди него. Голям късмет, нали? Бърза смърт без свидетели срещу публична екзекуция. Или от ръцете на векианците, когато опожарят сградата с все мен в нея. — Ариана се изправи внезапно и Стенуолд разбра, че ще го моли за помощ, ще настоява, ще го призове в името на лъжите, с които го беше оплела доскоро. Но думите пресъхнаха в гърлото й и само накъсан звук излезе оттам.
— За векианците не мога да гарантирам, нито за Империята — каза той. — Но в Колегиум публични екзекуции няма вече от десетина години. Дори сега, при тези извънредни обстоятелства, Събранието няма да наруши традицията заради теб. Иронията е, че най-вероятно ще ти наложат изгнание, което в сегашния момент е трудно осъществимо по чисто технически причини.
Юмруците й бяха стиснати и Стенуолд видя как малките шипове се плъзгат навън и навътре от кокалчетата. В очите й имаше нещо повече от обикновена молба и той скоро усети как Изкуството й се размърдва, как пипалата му се опитват да стигнат до ума му, да го обърнат, да му внушат жалост и съпричастие. Но Изкуството й беше слабо, подронено от собственото й отчаяние, и той се отърси с лекота.
— Знаеш ли… можех много лесно да те убия — промълви накрая тя.
— За това и сам се досетих. Нима трябва да съм ти задължен?
— Не.
— Съжаляваш ли, че не си го направила?
Тя го погледна в очите. Очевидно беше стигнала до края на силите си, изчерпала бе обичайните си стратегии и схеми, ставаше все по-прозрачна в отчаянието си.
— Не — отрече тя. Де да можеше да й повярва, помисли си Стенуолд.
Стомахът му се сви при мисълта за онова, което се канеше да направи, при мисълта за всички опасности и неописуемата глупост на такава постъпка. Ако не друго, Тисамон щеше да му обърне гръб завинаги.
— Държат те тук по моя заповед, затова е в моите правомощия да те освободя, което и ще направя — каза бързо той, за да го изрече, преди да е променил решението си.
Ариана мълчеше и чакаше.
— Какво още искаш да ти кажа? — попита я Стенуолд. — Свободна си. Без условия. Вече са те разпитали, самият аз нямам други въпроси към теб. Дори няма да те моля да се върнеш в Рекеф като двоен агент, даже това да беше възможно, а то не е. Не знам дали постъпвам правилно; надявам се никога да не разбера дали съм постъпил правилно. Аз… просто… Можеш да си тръгнеш веднага след като уведомя надзирателя, а аз ще го уведомя, щом си тръгна. — Изправи се. Чувстваше се зле, физически и душевно. — Тоест още сега.
— Чакай — помоли Ариана. Имаше сълзи в очите й и Стенуолд по навик се запита дали са искрени.
— Чакам.
