А споменът за това съвещание щеше да го преследва дълго, защото Военният съвет се беше изродил в сборище от хора, загубили представа как функционира светът. Всякаква приемственост липсваше. В пълната зала Стенуолд беше видял изопнатите лица на хора, които се бяха сражавали на стените при първата атака на мравкородните. Имаше занаятчии, обслужвали артилерията, чийто първи досег с войната се бе изразил в смъртта на десетки врагове, покосени от залповете на собствените им оръжия. Имаше и други, които в тези настръхнали времена бяха открили нова посока в живота си — хора, чиито изобретения най-после бяха влезли в употреба, мъже, които винаги си бяха мечтали да хванат меч в ръка, и сега откриваха, че реалността надхвърля мечтите им. Стенуолд винаги щеше да помни Безрад Вѐлик, дори когато всичките му други спомени от обсадата заглъхнеха. Тъмната кожа на бръмбарородния авиатор беше почерняла от сажди, единият му крак беше превързан под коляното заради рана от арбалетна стрела, но очите му светеха безумно, а от лицето му не слизаше налудничава усмивка. Човекът се чувстваше по-жив отвсякога, даде си сметка Стенуолд. Поглъщаше жадно всяка минута. Яркият пламък рядко гори дълго, а Безрад Вѐлик, занаятчия и авиатор, гореше толкова пламенно, че едва ли щеше да издържи и една десетница.
Кимон също беше там, мършавият стар мравкороден, върнал се към войнишкия занаят след дълги години в академична тога, а Стенуолд откри сред навалицата дори Кабре, превързана, обгоряла, но жива. Когато кулата се сринала, Кабре се измъкнала през една от тесните бойници, толкова малка, че само мухоид би могъл да мине през нея. Други не бяха извадили такъв късмет.
Стенуолд се беше измъкнал от съвета при първа възможност, а после установи, че няма къде да иде. Вкъщи определено не можеше да се върне. Там щяха да го намерят и да го тормозят с диаграми и схеми. А той беше изчерпан докрай и имаше нужда от почивка. Но най-вече имаше нужда да поговори с някого.
— Идвал ли е някой при нея? — попита той надзирателя.
— Никой освен тъмничарите — отговори мъжът. — Понякога и аз влизам да разменим по две приказки.
— Добре — кимна Стенуолд. — А повдигнати ли са някакви обвинения?
— Не — каза надзирателят. — Тя си е ваша, войнемайстор. Оставили са на вас да решите.
— Не ми викай така, моля те.
Надзирателят изглежда се изненада, явно беше човек, който не би отказал подобна височайша титла. После вдигна рамене и отключи вратата на килията.
Добре се грижеха за нея, забеляза веднага Стенуолд. С изключение на залостените прозоречни капаци, стаята по нищо не приличаше на затворническа килия. Подът беше застлан с килим, имаше си нормално легло, дори писалище с хартия и мастилница. „За самопризнания, може би? За последни показания или предизвикателни речи?“ Това определено не беше килия на обикновен престъпник. Стенуолд не беше дал никакви конкретни указания, но явно скорошното му издигане в управленската йерархия на града беше довело до това необичайно отношение към затворничката.
— Здравей, Стенуолд — поздрави Ариана. Седеше на леглото, облечена със студентската си мантия, стиснала ръце в скута си. — Питах се кога ще… — Млъкна, после се поправи: — По-скоро се питах
Стенуолд мина бавно през стаята, обърна стола пред писалището и седна тежко с лице към нея.
— Положението никак не беше розово — въздъхна той.
— И аз така чух.
— Но едва ли можеш да си го представиш — каза той. — Минаха само два дни, а… залите на Академията са превърнати в лазарети и всички студенти, изкарали някакъв курс по медицина, са там и се мъчат да помагат кой колкото може. Други пък, занаятчии, се сражаваха целия ден, а сега ще работят цялата нощ — ще поправят оръдия, ще запушват пробойни в крепостната стена. Днес на стените имаше момичета по на петнайсет и мъже и жени по на петдесет и много от тях не се завърнаха при майките си, при съпругите и съпрузите си. А мравкородните прииждат ли, прииждат, сякаш не ги е грижа колко жертви дава собствената им армия. Изглежда са решили да превземат стените на всяка цена, дори ако трябва да се изкатерят по труповете на собствените си хора. За това чула ли си?
Тя поклати мълчаливо глава.
— А аз… аз дойдох, защото… на кого другиго да кажа? Отпратих надалече всичките си приятели и все се питам дали го сторих, за да помогна на каузата, или защото съм се опитвал да ги предпазя. А аз имам личен рекорд в това отношение. Рекордьор съм в опитите да отпращам хора, за да ги отдалеча от опасността. Стигнах дори дотам, че пратих двамина в Тарк, уж на по-безопасно място.
Дълго седя мълчалив, търсеше думи и не ги намираше, докато накрая Ариана наруши мълчанието:
— Стенуолд… какво ще стане с мен? Ти сигурно знаеш. — Прехапа устна. — Всеки миг очаквам твоят богомолкороден приятел да се появи и да ме екзекутира.
— Или твоите осородни приятели да те измъкнат — каза горчиво той. — Всъщност не, нали си казала на Тисамон, че сте вдигнали оръжие един срещу друг… вие, имперските агенти.
