Мощният двигател заработи и огромната купчина пясък в подножието на стената започна да изчезва. Видял веднъж ефекта от оръжието, Кимон се разкрещя на хората долу да донесат още пясък. Пясък, сгурия, чакъл, каквото и да е.
На северната стена битката беше най-ожесточена, пак там защитниците умираха с десетки и стотици, за да отблъснат мравкоидите, преди да са стъпили на стената. По първоначални данни — защото в Колегиум имаше хора, готови да броят какво ли не, — на всяка векианска жертва се падаха по двама загинали от импровизираното колегиумско опълчение, съотношение в пълен противовес с обичайния баланс при обсада.
На западната стена, където командир беше Кимон, статистиката беше в полза на колегиумци. Майстор Граден беше спасил живота на стотици свои съграждани. Малцината мравкородни, добрали се до стената, останаха потресени от видяното и пословичната им дисциплина се прекърши пред напора на защитниците. Самият Стенуолд лично преметна един нападател през парапета.
Привечер, когато мравкоидите започнаха да се оттеглят, пясъчният лък бе унищожен от артилерийско попадение малко преди да го смъкнат от стената, загинаха и двама от чираците на Граден.
Ден по-късно и без да каже нищо, Граден си беше забъркал разтвор на сярна киселина и го беше изпил до капка. Умрял бе бързо, но не и безболезнено. Но не смъртта на чираците го беше тласнала към самоубийството, а споменът за ужаса, който се бе родил от собствения му занаятчийски ум и собствените му сръчни ръце.
Този образ щеше да остане със Стенуолд до сетния му дъх заедно с много други от последните дни. Никой на западната стена нямаше да забрави как плътта се обелваше от костите и лицата се вгъваха в черепите на мравкородните войници, попаднали под поразяващия пясъчен сноп, нито излъсканите до непоносим блясък брони и оръжия, нито безнадеждно задръстените механизми на обсадната кула, изобщо цялата органична и неорганична леш, която пясъчният лък оставяше след себе си.
Граден крещеше да го спрат, макар арбалетни стрели да засипваха камъните край него, но Кимон се разпореди да насочат лъка към следващата кула и така бе спасил стената.
Оттогава бяха минали два дни — два дни на отчаяни битки върху стените. Преградните панели, които дублираха и подсилваха портите, се бяха изкривили — още даваха отпор, но повече никога нямаше да се отварят гладко. Артилерията на мравкоидите беше отворила пукнатини в северната и западната стена, но зидовете още държаха. Векианският флагман беше подложил доковете на почти пълно унищожение, кейовете, складовете, търговските офиси бяха изгорели до основи. Колегиум никога нямаше да е същият.
Днес бяха нападнали по въздух. Векиански ортоптери плющяха с криле над стените и засипваха защитниците със снаряди, прикривайки поредната пехотна атака. Въздушната битка бе кръвопролитна като всяка друга. Стенуолд бе гледал безсилно как векианските летала се дуелират тромаво с колегиумските летящи машини, които бяха по-многобройни и по-разнообразни по вид. Леталата на мравкородните бяха снабдени с огнехвъргачи и балисти за многократна стрелба, а и пилотите им, разбира се, нито за миг не губеха връзка с другарите си в хаоса на битката. В помощ на защитниците се притече цяло ято откъм града — мухородни саботьори, отрядът на Безрад Вѐлик, тромави бръмбароиди, които едва успяваха да се задържат във въздуха, богомолкородни, нападащи бронираните летала със стрели и копия. Понеже беше войнемайстор, Стенуолд се беше заставил да гледа, да не извръща поглед, когато мухородни мъже и жени се превръщаха във факли под обстрела на вражеските оръдия или когато летящи машини се сурваха в низходящи спирали от небето и се разбиваха в пламъци по улиците на града.
Всичко това го разболя физически. Почти не беше ял през последните дни. Имаше чувството, че той е докарал тази беда на града си, макар с разума си да съзнаваше, че това рано или късно щеше да се случи, ако не под ударите на Век, то на Империята.
Безрад Вѐлик беше мъртъв. Беше загинал в днешната битка. Смъртта му бе останала незабелязана чак до проверката в края на сражението — отишъл си бе като поредната точица, която пада от небето. Отишъл си бе един гениален занаятчия и първокласен пилот, и мисълта, че е загинал така, както би искал да загине, с нищо не облекчаваше загубата, която Колегиум бе понесъл в негово лице. Безрад Вѐлик беше мъртъв; Граден се бе самоубил; Кабре, мухородната занаятчийка, беше загинала при отбраната на последната пристанищна кула, след като се беше спасила като по чудо при падането на другата. Хиляди колегиумци бяха загинали в небето, на стените, във водите на пристанището.
И сега Стенуолд седеше, опрял глава на ръцете си след края на поредния военен съвет. Някакъв дълголик бръмбаророден младеж пристъпяше от крака на крак и чакаше войнемайсторът да му обърне внимание.
— Какво има? — попита накрая той, защото младият мъж беше още един живот, който Стенуолд държеше в ръцете си, и нямаше никакво право да му обръща гръб.
— Майстор Трудан… извинете, войнемайстор, трябва да видите нещо. Веднага, моля.
