— Дръпнете завесите — каза той и един от студентите му стана, дръпна кърпените пердета и в стаята притъмня. В курса на Никрефос тази година имаше четирима студенти — молецороден младеж, който, също като него, се чувстваше зле в компанията на собствените си сънародници; паякородно момиче с цинично отношение към света, но и със забележителен талант; млад бръмбароид с поведенчески проблеми, който не бе в състояние да се концентрира и за минута, и един мухороден, който идваше на всяко упражнение, но комай не научаваше нищо. Сега всички те му бяха нужни, колкото и слаба да беше подкрепата им.
— Ще се заемем с един ритуал — поде той. Четиримата седяха в кръг на пода, но кабинетът му беше толкова малък, че коленете им се допираха. — Ритуал, който ще атакува векианската армия по начин, недостъпен за обикновената отбрана на града. Не съм съвсем сигурен какъв ще е ефектът, но както съм изтъквал неведнъж, магията черпи силата си от мрака, страха, съмненията, лошия късмет. От пролуките между светлите участъци на света.
— Все неща, които не могат да се проверят — подхвърли неспокойният бръмбаророден младеж. — Не могат да се докажат.
— Това е така — кимна доктор Никрефос, — и всъщност е доста близо до центъра на мистерията.
— Докторе, ще се получи ли? Ама наистина? — попита паешкото момиче. Никрефос знаеше, че се интересува повече от политика и клюки, отколкото от учението.
— Дано, защото лично аз вече си мисля да намеря отнякъде меч и да ида на стената — добави мухородният. — Не виждам каква е ползата да стоим тук.
— Но нали точно това отношение трябва да преборим, ако искаме да свършим нещо полезно — настоя Никрефос. — Нужна е вяра. Ако пристъпите към това без вяра, то наистина ще се провалим. Трябва да отворите умовете си за възможността, да отворите място за съмнението.
Колкото до съмнението, те безспорно се съмняваха, но не в това, в което трябваше.
— Така, а сега затворете очи.
Направиха го, макар и неохотно.
— Ще ми е нужна помощта ви, мислите ви, силата ви. Магията, която ще пробвам да направя, е могъща, и сам няма да успея. Искам да насочите мислите си към лагерите на векианската армия. Сигурно сте ги виждали от стените или от въздуха. Мислете за хилядите векиански войници, за палатките им, подредени като по конец, за походните им легла вътре, и те подредени по същия спретнат начин. Представете си ги как заспиват нощем в тези легла, всички едновременно, като някаква гигантска машина. Ала векианските войници не са машини. Не, те са мъже и жени като нас. Имат умове, макар и свързани в единна мрежа. Искам да си представите тази мрежа, все едно можете да я видите, мисловната мрежа, обхващаща умовете на всички мравкородни около Колегиум, просната като гъста мъгла над лагерите им.
Самият той си я представяше ясно — великанско, сияйно, подобно на желе създание, което клечеше връз спретнатите палатки и свързваше умовете на всички мравкоиди в околността.
— Нашата задача е да вмъкнем нещо в този колективен ум — продължи той, след като им даде достатъчно време да си представят обрисуваната картина. — Да вмъкнем нещо тъмно в него. В ума на всеки човек има кътчета, които са готови да приемат мрака. Мравкоидите обичат сигурността и реда, следователно се страхуват от съмненията и хаоса. Искам от вас да съсредоточите мислите си върху съмнение и хаос от всякакъв вид, каквото ви дойде наум, и да си представите как извличате тези мисли от своите глави и ги вмъквате в гигантския колективен ум на векианците. Всичките си страхове и притеснения, терзания и чувство за вина, трябва да ги извлечете и да ги излъчите към мисловната мрежа на мравкоидите.
Млъкна, доловил подръпването на засилваща се концентрация откъм студентите. Самият той се бе напрегнал и сърцето му се блъскаше в гърдите. Толкова отдавна не си беше пробвал силите в подобно начинание, а начинанието беше уморително, като да събереш нещо много голямо и да го избуташ нагоре по стръмнина. Студентите не му помагаха особено, изпълнени бяха със съмнения, чувстваха се неудобно от указанията му, не искаха да погледнат в тъмните ниши на съзнанието си, но още по-трудна за превъзмогване беше самата атмосфера на Колегиум, град на прогреса и науката, на търговци, философи и занаятчии, град, където стотици хиляди хора не вярваха.
Безнадеждно беше, осъзна той. Не притежаваше силата да измъкне волята си извън покрова на Колегиум, какво остава да я наложи на мравкоидите. Беше твърде стар и твърде дълго беше живял сред неверници.
И ето че единственият му шанс да помогне за отбраната на дома си беше на път да се провали. Мълчанието се проточи и студентите взеха да мърдат неспокойно.
Никрефос отправи мълчалив апел: „Ако има сила, която ме чува, моля за помощта й, защото сам няма да успея! Ще обещая каквото искате, но сега ви моля за помощ!“
