Чу как един от младежите — паякородното момиче — си поема шумно дъх, а после внезапна болка го прободе в тила, толкова силна, че той се изви назад и се задави. Болката беше студена, ледена, спускаше се по гръбнака му и дълбаеше път към очите. Усети как сълзи се стичат и замръзват на лицето му. Нещо го бе сграбчило с трънливи ръце и ровичкаше в мозъка му.
И въпреки болката Никрефос чу ясно думите в главата си, думи, изречени от чудовищен, скръбен хор: „Какво е това, що ни вика? Какво е това, що ни моли?“
„Аз съм доктор Никрефос от Колегиум — проплака отчаяно той, защото болката и натискът бяха на косъм да спрат сърцето му. — Ако имате сила, заемете ми я, защото градът ми е в огромна опасност и аз искам да заразя врага с мислите си. Умолявам ви, ако имате милост, заемете ми своята сила!“
„Колко дръзко — каза гласът. — Старче, дните ти са преброени. Защо ти е да спасяваш нещо, което скоро ще те надживее? Милост нямаме, но имаме сила. Ала с какво право искаш да ти я заемем?“
„Ще направя всичко в замяна — обеща доктор Никрефос. — Моля ви, помогнете ми, и аз ще направя каквото поискате.“
Усети как молбата му увисва на везните. Студентите също бяха усетили промяната, защото в стаята беше толкова студено, че по пердетата се оформяше скреж, а дъхът на младежите се къдреше като пара в сумрака.
„Ще ти помогнем, но ти ще трябва да свършиш нещо за нас — задача, която може допълнително да ускори смъртта ти.“
Той би се съгласил, несъмнено би се съгласил, но те не търсеха съгласието му. „Спогодбата е сключена“ — продължи траурният глас и Никрефос усети как студът, който бе подложил на изпитание границите на издръжливостта му, изведнъж се удвоява и утроява, плисва се из стаята, през студентите му, оттам над града и стените, за да отрови мравешките умове. Проби с лекота дебелия пласт от неверие, обгърнал Колегиум, и се зае да свърши онова, което Никрефос беше планирал. Тази нощ мравкородните нямаше да спят спокойно, нито тази, нито следващите, защото кошмарите, които новият му съюзник можеше да разбуди, бяха много по-страшни от кекавите страхотии, които Никрефос и студентите му можеха да сътворят.
Най-после у дома. Стенуолд си направи чаша горещ билков чай; чуваше как Балкус крачи тежко в стаята за гости, чу го и как се тръшна на леглото, навярно без да е свалил доспехите си. Задачата му бе да го охранява денонощно, но днес Стенуолд го беше пратил да се сражава на стената и Балкус — сарниански мравкороден по душа и произход — бе взел присърце задачата да изпразва гвоздистрела си по векианците. И не само това — имало бе свирепи битки върху самата стена и Балкус се бе включил ентусиазирано в отбраната на северния участък. Една глава по-висок от повечето защитници и нападатели, с къс меч в едната ръка и плячкосан векиански щит в другата, мравкородният ренегат се бе изявил като централна фигура в отбраната.
Стенуолд отпи от чая, загорча му и допълни чашата с щедро количество бадемова ракия. Трябваше да се наспи тази нощ, защото утрешният ден нямаше да е по-щадящ от днешния. Утре можеше да умре Балкус или Кимон, или самият Стенуолд.
Притиснат от умората, той се замисли дали последното не би било облекчение. Но след самоубийството на Граден не би могъл да се залъгва с нещо толкова сериозно.
Изпи чашата на един дъх. Би трябвало да е гладен, но изтощението се отразяваше зле на апетита му.
„Не съм роден за войниклък аз.“ Гледката на мъртвите го поболяваше физически, без значение дали бяха от неговите хора или от обсаждащата армия. Всички те бяха смелчаци, храбри мъже и жени, които правеха онова, което смятаха за редно, а Стенуолд най-добре от всички знаеше как историята пренаписва стореното и заличава моралния аспект на войните.
„Дано поне Тисамон се справя по-добре от мен.“ Липсата на богомолкородния го измъчваше постоянно. Вярно, Тисамон беше човек труден, консервативен до крайност и дори примитивен с черно-белите си представи за света, но беше верен, умееше да изслушва, а със Стенуолд се знаеха отдавна.
Надигна се и се заизкачва тежко по стълбите. Изрита пътьом почернелите си от сажди ботуши, с пълното съзнание че на сутринта ще се спъне в тях, но беше толкова потиснат, че не му пукаше изобщо. Метна кожената си куртка на перилото. Шлемът му беше останал на кухненската маса долу.
Хлътна в тъмната стая, като разкопчаваше в движение колана си, и спря.
Не беше сам.
Затворените капаци на прозорците спираха бледата лунна светлина, спалнята му тънеше в пълен мрак и това подсили страха му. Векиански убиец? Осороден убиец? Самият Талрик, може би? През последните дни не му бе останало време да размишлява над тази заплаха. А каква по-добра възможност да се отърват от него? Посегна да изтегли меча си, но се сети, че е зарязал оръжието заедно с куртката си на стълбите — само на десетина метра, но със същия успех можеше да е на хиляда мили.
А после друга част от ума му го сръга успокоително. Познат звук или миризма може би? Нещо така или иначе му подсказа отговора.
