Стенуолд се надигна. Младежът очевидно се разкъсваше между противоречиви емоции и сам не знаеше какво да мисли. Беше го виждал преди, но не се сещаше къде и по какъв повод.
— Води ме тогава — заръча той и младежът забърза напред.
— Такова… заради майстор Цейтус, войнемайсторе — опита се да обясни младежът и Стенуолд се сети откъде го познава — беше чирак при мравкородния занаятчия.
— Какво иска? — попита Стенуолд.
— Той… такова… Съжалявам, майстор Трудан…
Стенуолд го накара да спре.
— Просто ми кажи, става ли? Денят беше дълъг. Нямам време.
— Обещах му да не казвам нищо, майстор Трудан — измънка младежът. — Но сега го няма и…
— Няма го? Къде е отишъл?
— Трябва да дойдете и да видите! — Тръгнаха. Младежът определено го водеше към опожарения пристанищен квартал.
— Отчаяно се опитваше да направи нещо — обясни младежът. — Но целият район беше под обстрел. Затова го изведе.
— Него? Какво? Подводника?
— Преди час, майсторе, ама не знаехме дали ще му стигне въздухът… а и обхватът можеше да не е достатъчен… Така и не успяхме да го тестваме както трябва.
В крайна сметка му показа празен вир с излаз към пристанището. При пълна липса на подводник.
— Какво е направил? — попита Стенуолд и чиракът разпери унило ръце.
Въпросът намери своя очевиден отговор на следващата сутрин, когато превъзбуден куриер измъкна Стенуолд от леглото и го заведе на бегом при опожарените докове.
Векианският флагман потъваше. Потъваше бавно, но сигурно, въпреки опитите на екипажа да изпомпва водата. Снабдителни кораби и влекачи трескаво товареха хора и провизии, но самият флагман, гигантският кораб, гордостта на векианската флота, потъваше килнат на една страна и вълните заливаха алчно най-близкия от монтираните на палубата му катапулти, които бяха сринали със земята пристанището на Колегиум.
От Цейтус и неговия подводник нямаше и следа. Дали въздухът му беше свършил, или мравкоидите му бяха видели сметката, или просто не бе успял да отдели машината си от металния корпус на своята жертва и флагманът го бе отнесъл със себе си на дъното, никой не можеше да каже.
Доктор Никрефос беше стар човек, обзет от силен страх за живота си. Вече от дни слушаше разкази за битките при стените, за търпеливия и упорит натиск на мравкородните, за решимостта на векианците и намаляващите ресурси на града. Живееше в Колегиум от двайсет и пет години. Нямаше друг дом. През двайсет от двайсет и петте се бе подвизавал като най-малко зачитания преподавател в Академията, изтласкан в периферията на научната общност, и всяка година четеше лекции по теория и философия на Вещото време пред шепа незаинтересувани и непроумяващи студенти. Магия, с други думи — нещо, в което Колегиум не вярваше. Редовно се чуваха гласове предметът му да бъде свален от учебната програма. Нямал място там, така казваха, петнял реномето на Академията. Винаги се намираха бръмбарородни учени, според които миналото трябва да бъде погребано безвъзвратно, а тесният кабинет и оскъдната заплата на мърляв дърт шарлатанин като доктор Никрефос са обида към интелигентността на колегиумци.
Но предметът му така и не беше свален от учебната програма. Академията винаги бе страдала от силна инерция, а и Никрефос все още имаше неколцина приятели, които да се изкажат в негова защита. Задържал се бе, година след година, в гнездото, което сам си беше съградил, и смяташе, че ще си умре като преподавател в Академията, а с него ще изчезне и предметът му. За човек, който не обичаше компанията на хора от собствената си раса, това щеше да е достатъчно. Интересите му, професията му, животът му бяха свързани с миналото. Бъдещето не беше негова грижа.
А сега всичко се разпадаше. Ако векианците пробиеха стената, щеше да го сполети съдбата на всички други — или щяха да го убият, или да го продадат в робство, а кой изобщо би купил изпосталял старец като него?
Но не би могъл да грабне оръжие и да се сражава на стената. Силите му не стигаха да лети, а и зрението му беше отслабнало много, особено на дневна светлина. Ала имаше нещо, което можеше да направи… което би могъл евентуално да направи. Би могъл да мобилизира жалката си философия, да я превърне в оръжие и да се подготви за неизбежното разочарование. Много отдавна, в Доракс и преди да дойде в Колегиум, Никрефос беше провиждащ. Но откакто се зае с преподаване, едва няколко пъти се бе опитвал да напипа тъканта на света. И сега се боеше, че след толкова време истинската магия ще му обърне гръб, както той бе обърнал гръб на нея.
