— Няма какво. Пазим го в тайна, засекретена информация. Още не искам клиентите ми да разбират. Ако положението се влоши, ще започна постепенно да ги информирам. Вече прехвърлих някои от делата си на тукашните адвокати. И сега идва твоята роля, Мич.
— Тук съм, готов съм да ти помогна.
— Най-важният случай на бюрото ми в момента е свързан с „Ланнак“, турската строителна компания, която ни е стар клиент. Изключително ценен клиент.
— Работих по едно от делата им преди години.
— Да, знам, и се справи чудесно. „Ланнак“ е една от най-големите строителни фирми в Близкия изток и Азия. Строят летища, магистрали, мостове, канали, язовири, електростанции, небостъргачи, какво ли не. Фирмата е семейна и се управлява превъзходно. Изпълняват проектите си навреме в рамките на бюджета и умеят да въртят бизнес в един свят, където всички — от саудитските принцове до таксиметровите шофьори в Кения — искат рушвети.
Мич слушаше, кимаше и забеляза, че гласът на Лука леко глъхне. По време на полета си се беше запознал с фирмената информация, която имаха за „Ланнак“. Централата се намираше в Истанбул, бяха четвъртият по големина турски строителен предприемач с годишни приходи, възлизащи на 2,5 милиарда долара. Имаха около 25 000 служители и мащабни проекти по цял свят, но най-вече в Индия и Северна Африка. Фирмата беше собственост на семейство Челик — затворени и непроницаеми като швейцарски банкери. Семейното богатство се оценяваше на над един милиард, но това бяха само догадки.
Лука запали още една цигара и апатично издуха дима през рамо.
— Запознат ли си с грандиозния проект за изкуствена река в Либия?
Мич беше чел едно-друго, но само най-основното. Информираността му, или липсата на такава, нямаше значение, защото Лука беше в настроение да разказва.
— Всъщност не съм.
Лука кимна след правилния му отговор и каза:
— Датира отпреди десетилетия, но през хиляда деветстотин седемдесет и пета година полковник Кадафи решава да построи подземен канал, за да отведе водата под Сахара до градовете по крайбрежието на Северна Либия. Когато нефтените компании започнали да дупчат за нефт преди осемдесет години, открили огромни подземни водохранилища в пустинята, или на геоложки език — водоносни хоризонти. Идеята била водата да се изпомпва и да се отвежда до Триполи и Бенгази, но цената била безумно висока. Докато не открили нефт. Кадафи дал зелена светлина на проекта, но според повечето експерти осъществяването му било невъзможно. Отнело им трийсет години и двайсет милиарда долара, но проклетите либийци не се отказали. Получило се и Кадафи се обявил за гений. Той има такъв навик. И тъй като властвал над природата, решил да създаде река. В страната няма нито една голяма река. Има сезонни речни корита, които наричат
— Мост насред пустинята?
— Да, Мич, мост насред пустинята. Дори чертаел налудничави планове да свърже единия край на Сахара с другия и да построи градове. Построиш ли мост, колите сами ще го намерят. Преди шест години, през деветдесет и девета, „Ланнак“ подписали договор с правителството за осемстотин милиона долара. Кадафи искал мост за един милиард, затова разпоредил промени преди началото на строителството. Вестниците публикували негови снимки до макети на „Големия мост на Кадафи“ и той разправял наляво и надясно, че строителството ще струва един милиард, спечелени от либийския нефт. Нямало да вземе назаем и един цент. „Ланнак“ развиват дейност в Либия от години и знаят колко хаотично се върши всичко. Да кажем, че полковник Кадафи и неговите войнолюбци не са най-проницателните бизнесмени. Те разбират от нефт и от оръжие. Договорите за тях често са досадна подробност. „Ланнак“ заявили, че няма да започнат работа, преди либийците да депозират петстотин милиона американски долари в германска банка. Четиригодишният проект отнел шест години и вече е завършен, което е истинско чудо и свидетелство за невероятното упорство на турската компания. Тя изпълнила условията по договора, но либийците не. Нарушенията са тежки. Те дължат на „Ланнак“ четиристотин милиона и отказват да ги платят. За това е нашият иск.
Лука остави цигарата си, взе едно дистанционно и го насочи към плосък екран на стената. От екрана към пода се спускаха кабели, които там се срещаха с други и се виеха във всички посоки. Съвременната технология налагаше работа с всякакви устройства и тъй като стените бяха от масивен камък и дебели шейсет сантиметра, компютърните техници не можеха да пробиват. Мич обожаваше контраста между старото и новото — модерни устройства, напъхани в лабиринта от стаи, построени, преди да има електричество, и замислени да издържат вечно.
На екрана се появи цветна снимка на огромен висящ мост над сухо речно корито с шестлентова магистрала от двете му страни.
