В Рим нещата стояха различно. Тамошната кантора и всеки аспект от дейността се намираха под контрола на основателя ѝ Лука Сандрони. Повече от трийсет години той градеше фирма, разположена в четириетажна каменна сграда без асансьори и без зашеметяващи гледки. Намираше се на Виа дела Палия, близо до Пиаца Санта Мария в „Трастевере“, в сърцето на Стария Рим. Всички сгради наоколо бяха четириетажни, измазани с хоросан, с червени керемидени покриви, елегантно позападнали, както се полага на нещо, построено преди векове. Римляните — и древните, и съвременните — не си падаха много по високите здания.
Мич беше идвал тук много пъти и обичаше сградата. Тя го връщаше назад във времето и беше приятно разнообразие от безмилостно модерния имидж на всички останали кантори на „Скъли“.
Нито един друг офис на фирмата нямаше такава история, в нито един от тях не се осмеляваха на влизане да ти кажат „забави темпото“. Лука и екипът му работеха много и обичаха престижа и парите, но бяха италианци и отказваха да се поддадат на работохолизма, който очакваха американците.
Мич спря в уличката и се полюбува на масивната двойна врата. Стара табела до входа гласеше:
Влезе в тясно фоайе, където го очакваше Мия. Тя се усмихна, скочи от стола си и го поздрави със задължителните леки целувки по двете бузи — ритуал, който все още го смущаваше малко.
Двамата се заговориха на италиански и обсъдиха основното: полета му, Аби, момчетата, времето. Той седеше срещу нея, пиеше еспресо, което винаги беше по-вкусно в Рим, и най-накрая стигнаха до темата за Лука. Тя сбърчи леко вежди, но не разкри нищо. Телефонът ѝ не спираше да звъни.
Лука го чакаше в кабинета си, все същия от десетилетия. По стандартите на „Скъли“ беше малък за управляващ съдружник, но това не го интересуваше ни най-малко. Той също посрещна Мич с прегръдки, целувки и обичайните поздрави. По нищо не личеше, че е болен. Покани го с жест на ниската масичка в ъгъла, любимото му място за срещи, и секретарката му предложи сладкиши и кафе.
— Как е красивата Аби? — попита Лука на безупречен английски с едва забележим акцент.
Втората му степен по право беше от Станфорд. Освен това владееше френски и испански, а преди години се оправяше и на арабски, но вече го беше занемарил.
Докато обсъждаха новините около семейство Макдиър, Мич забеляза, че гласът на стария му приятел е малко по-глух. А когато Лука си запали цигара, той каза:
— Гледам, че още пушиш.
Лука сви рамене, като че ли пушенето изобщо не може да е свързано с неговите здравни проблеми. Двойният прозорец беше отворен и димът излиташе през него. Долу се намираше Пиаца Санта Мария и от там нахлуваше шумът от натовареното улично движение.
Мия донесе кафето на сребърна табла и им наля.
Мич внимателно подхвана темата за семейството на Лука — истинско минно поле. Той имаше два брака и два развода и никога не беше ясно дали настоящата му партньорка има потенциал да се задържи по-дълго. Не че Мич или някой друг се осмеляваше да го попита. Лука имаше две големи деца от първата си жена, която Мич никога не беше виждал, и тийнейджър от втората — сексапилна млада правна асистентка, която беше разрушила първия му брак. После тя съсипа и своя, когато получи нервен срив и избяга в Испания с рожбата на любовта им.
Светъл лъч насред цялата тази разруха беше дъщеря му Джована, която беше адвокат в лондонския офис на „Скъли“. Преди пет години Лука умело лавира с правилата срещу непотизма и тихомълком я уреди на работа там. Според вътрешните слухове Джована беше интелигентна и амбициозна като баща си.
Личният му живот беше хаотичен, но професионалната му кариера беше безукорна.
— Опасявам се, че имам малък проблем, Мич — каза той тъжно.
След дългогодишно практикуване на езика Лука беше заличил почти напълно акцента си, но въпреки това името на Мич прозвуча малко по-дълго и напевно.
— Правиха ми изследвания цял месец и накрая стигнаха до заключението, че имам рак. Напреднал. На панкреаса.
Мич затвори очи и раменете му увиснаха. Не знаеше да има по-лош рак от този.
— Много съжалявам — прошепна той.
— Изгледите не са добри, очакват ме трудни времена. Ще си взема отпуск, докато лекарите си вършат работата. Може пък да ми провърви.
— Съжалявам, Лука. Това е ужасно.
— Така е, но съм в добро разположение на духа, а понякога дори се случват чудеса. Така поне ме уверява свещеникът. Напоследък прекарвам повече време с него — подсмихна се той.
— Не знам какво да кажа, Лука.
