Еймъс беше отраснал в крайна нищета в провинциална Джорджия и от дете познаваше глада. Най-близките му приятели бяха чернокожи и като малък той се възмущаваше от несправедливото отношение към тях. Като тийнейджър започна да проумява расизма и неговото коварно въздействие върху чернокожите. Не разбираше какво означава думата „либерал“, но когато порасна, стана доста радикален. Учителят по биология в гимназията забеляза способностите му и го насочи към колеж. В противен случай Еймъс щеше цял живот да работи на фъстъчените ниви заедно с приятелите си.
Сега той беше легенда в неголемия свят на защитниците на осъдените на смърт. Вече трийсет години водеше война от името на хладнокръвни убийци, извършили престъпления, които нерядко дори не се поддаваха на описание. За да оцелее, Еймъс се беше научил да затваря престъпленията във въображаема кутия и просто да забравя за тях. Проблемът не беше вината. Проблемът беше, че щатът — с всичките му недостатъци, предразсъдъци и възможности да оплесква нещата — имаше правото да убива.
Освен това Еймъс беше изморен. Работата най-сетне беше успяла да го изтощи. Той беше спасил много животи, беше изгубил дела си в голяма фирма, но беше изградил солидна неправителствена организация, която привличаше достатъчно капитали, за да се издържа, и достатъчно умове, за да продължава борбата. Само че собствената му борбеност гаснеше бързо, затова съпругата му и лекарят им непрекъснато го тормозеха да забави темпото.
Кантората му също беше легендарна. Представляваше лоша имитация на ар деко от 30-те години на XX в. и през десетилетията се беше разширявала и свивала. Сградата беше построена от търговец на автомобили, който навремето продавал понтиаци — нови и втора ръка — на „Автомобилната отсечка“ от Съмър авеню, на десетина километра от реката. Постепенно автокъщите се преместили, избягали на изток като по-голямата част от Мемфис и след тях останали офиси със заковани витрини, много от които били съборени. Еймъс спасил бившия шоурум на понтиак на един търг, на който бил единственият участник. Гаранцията за ипотеката му подсигурили негови симпатизанти, адвокати от Вашингтон. Той не давал пет пари за стил, външен вид и обществено мнение — нямал много средства за ремонти. Трябвало му голямо пространство с вода, ток и сервизни помещения, нищо повече. Не се опитвал да привлича клиенти, защото имал повече от необходимото. Прокурорите се били развихрили и смъртните наказания валели едно след друго.
Еймъс похарчил малко пари за боя, преградни стени и водопроводни тръби и преместил своите умножаващи се служители в някогашната автокъща за понтиаци. Почти незабавно адвокатите и правните асистенти на Инициативата заели отбранителна позиция относно своето тясно и еклектично работно пространство. Кой друг практикувал право в префасонирана автокъща, където навремето са сменяли масло и са поставяли ауспуси?
Нямало рецепция, защото клиентите не ги посещавали. Те лежали в смъртните отделения на затворите от Вирджиния до Аризона. Нямали нужда и от рецепционистка, защото не очаквали гости.
Мич натисна звънеца на входната врата, влезе в откритото пространство, което навремето било шоурум, и изчака да се появи някой. Обстановката го развесели: предимно рекламни плакати на лъскави нови понтиаци отпреди десетилетия, календари от петдесетте години и няколко поставени в рамки вестникарски материали за случаи, когато Инициативата беше успяла да спаси човешки живот. Нямаше мокет, нямаше килими. Подовете бяха много оригинални — бетонна замазка с незаличими петна от боя и масло.
— Добро утро — поздрави млада жена, която прелетя покрай него, понесла купчина документи.
— Добро утро — отговори Мич. — Имам среща с Еймъс Патрик в девет часа.
Жената го удостои с напрегната усмивка, сякаш да му покаже, че си има и друга работа, и каза:
— Добре, ще му предам, но сигурно ще трябва да почакате. Имаме тежка сутрин.
И изчезна. Нито го покани да седне, нито му предложи кафе.
Какво точно означаваше тежка сутрин в адвокатска кантора, чийто случаи бяха свързани само със смърт? Въпреки високите предни прозорци и многото светлина атмосферата беше мрачна, дори потискаща, като че ли през повечето дни адвокатите ставаха много рано, за да гонят крайни срокове из цялата страна. В един ъгъл имаше три пластмасови стола и ниска масичка, отрупана със списания. Нещо като чакалня. Мич седна, извади телефона си и се зае да си проверява пощата. В девет и половина стана да се разтъпче, погледа уличното движение по Съмър авеню, звънна в офиса си, защото трябваше, и се помъчи да потисне раздразнението си. В неговия свят, където всичко ставаше по часовник, беше рядкост някой да закъснее за среща с половин час и се очакваше, когато се появи, да даде приемливо обяснение. Но си напомни, че този случай е про боно и че той работи безвъзмездно.
В десет без десет някакъв младеж по джинси се подаде и каза:
— Господин Макдиър, заповядайте.
— Благодаря.
