Както винаги, Аби се отби в популярно кафене на Седемдесет и трета улица за любимото си лате. Към девет и петнайсет чакаше на опашката, насочила мислите си към предстоящия ден, към синовете си в училище, към съпруга си на четиресет и осмия етаж, затънал в работа, и беше вперила поглед в телефона си. Някой зад нея я потупа леко по рамото. Тя се обърна и се оказа лице в лице с някаква мюсюлманка. Жената носеше дълга кафява роба, хиджаб в същия цвят и фередже, което скриваше всичко освен очите ѝ.
— Вие сте Аби, нали?
Аби се стъписа и не можа да си спомни нито първия, нито последния път, когато бе разговаряла с напълно забулена жена. Но все пак това беше Ню Йорк, тук живееха много мюсюлмани. Аби се усмихна вежливо и отговори:
— Да, а вие коя сте?
Мъжът зад жената четеше сгънат вестник. Най-близкият бариста зареждаше витрината с кроасани и кишове. Никой не обръщаше внимание на никого.
Жената отговори на безупречен английски със съвсем лек арабски акцент:
— Имам новини от Джована.
Очите ѝ бяха тъмни, млади и тежко гримирани и Аби се взираше в тях невярващо. Коленете ѝ омекнаха, сърцето ѝ прескочи, а устата ѝ пресъхна толкова, че не можеше да говори.
— Моля? — успя все пак да каже тя, макар че беше напълно сигурна какво е чула.
Някъде изпод диплите на дрехата си жената измъкна плик и ѝ го подаде. Малък пощенски плик, но твърде издут, за да съдържа само писмо.
— Предлагам ви да правите каквото ви е казано, госпожо Макдиър.
Аби взе плика, макар че нещо ѝ подсказваше да не го прави. Жената забърза към вратата и излезе от кафенето, преди тя да изрече и дума. Мъжът сгъна вестника и вдигна очи. Аби се обърна напред, все едно нищо не се е случило.
— Какво да бъде? — попита баристата.
— Двойно лате с канела — каза задавено тя.
Намери си стол, седна и се опита да диша дълбоко. Почувства се неловко, когато усети, че по челото ѝ е избила пот. Избърса се с хартиена салфетка от масата и се озърна. Пликът още беше в лявата ѝ ръка. Вдиша и издиша бавно още няколко пъти. Реши да го отвори в офиса и го пъхна в голямата си чанта.
Можеше да се обади на Мич, но нещо ѝ подсказваше да не бърза. Да изчака няколко минути, докато види съдържанието на плика, защото каквото и да имаше вътре, щеше да изисква неговата намеса. Когато латето ѝ беше готово, тя го взе от плота и излезе от кафенето. Направи няколко крачки по тротоара и се закова на място, осъзнала, че някой я е наблюдавал. И дори в момента може би я гледаше, следеше я. Някой знаеше името ѝ, името на съпруга ѝ, какво работи той, обичайния ѝ маршрут, любимото ѝ кафене. И този някой не си беше отишъл, а дебнеше наблизо.
Продължавай да вървиш, заповяда си тя, дръж се нормално, все едно всичко е наред.
Кошмарът започваше отново. Ужасът да се опитваш да живееш нормално и в същото време да знаеш, че някой те наблюдава и те подслушва. Бяха изминали петнайсет години от премеждията с „Бендини“ в Мемфис и на нея ѝ трябваше много време, преди да престане да се озърта през рамо.
След пет минути Аби отвори вратата на издателство „Епикуреан“, на която нямаше табела, размени по няколко думи с колегите си и побърза да влезе в кабинета си. Заключи се, седна на бюрото и отвори плика. Вътре имаше телефон и лист хартия за принтер, на който пишеше:
До Аби Макдиър
(1) Най-пагубното нещо, което можеш да направиш, е да въвлечеш в това вашето правителство. Подобна стъпка ще доведе до лош край за Джована, а вероятно и за други хора. Не се доверявайте на правителството ви — нито ти, нито който и да е друг.
(2) Ангажирай Мич и неговата адвокатска фирма, която има много връзки и пари. Ти, Мич и фирмата му можете да успеете и всичко да приключи добре. Не намесвайте никой друг.
(3) Наричай ме Нура. Аз съм връзката с Джована. Следвай инструкциите ми и тя ще се върне при вас. С нея не се отнасят лошо. Другите заслужаваха да умрат.
(4) Телефонът в този плик е от огромно значение. Дръж го подръка непрекъснато, дори като спиш. Ще ти звъня по всяко време. Не пропускай нито едно обаждане. Използвай зарядното на собствения си мобилен. Кодът е 871. В папката със снимки ще намериш интересни неща.
