— В момента сме на телефоните. Имаме наш човек във Форин Офис, чакам да ми се обади. Министър-председателят е в Азия за една седмица. От неговия кабинет се отнесоха страхотно, почти всеки ден се обаждат и питат как вървят нещата. Същото важи за разузнаването. Джована е приоритет от самото начало, но засега няма никакво развитие. Вече имаме искане и заплаха, само че никой не знае кой ги отправя.
— Можем ли да очакваме пари от британското правителство? — попита Мич. — Молим за съдействие, господин Кроум.
— Разбирам. Помоему нашето правителство трябва да се притече на помощ. Би било прекалено обаче да се очаква то да отпусне пари, без да знае къде ще отидат. Нашите разузнавателни служби са изолирани. Нямаме представа кои са лошите. Дори не сме сигурни, че те съществуват. Възможно е да е някаква сложна измама.
— Не е измама — настоя Мич.
— Знам. Но чувам възраженията на външния министър. Нямаме избор обаче. Трябва да го помолим за пари, и то незабавно.
— Има действащ закон, който забранява такива ходове. Само напомням — каза Райли.
— Помоему този закон е за пред терористите. Официално ние не преговаряме с тях и не плащаме. Само че при определени обстоятелства всъщност го правим. А сегашните обстоятелства, господа, са необикновени. Видели сте таблоидите. Ако се случи нещо ужасно с Джована, ние ще бъдем покрусени и никога няма да си простим. Нямаш право на провал, Мич.
Мич си прехапа езика и си пое дълбоко въздух.
Притиснати от времето, те успяха да се доберат само до трети секретар във Форин Офис — някоя си Мона Бранч. Постът ѝ я поставяше по средата на служебната стълбица и не тя беше човекът, когото Райли имаше предвид. Мона обаче първа се съгласи да отдели трийсет непредвидени в графика ѝ минути, за да поговори с двамата адвокати от „Скъли“.
Пристигнаха в комплекса на Форин Офис на Кинг Чарлс Стрийт десет минути преди единайсет и седяха двайсет минути в тясна чакалня, докато Мона разчисти графика си и освободи място за тях. Така предполагаха. Или пък просто пиеше чай с колегите си.
Най-накрая тя се появи, усмихна се любезно и се запозна с тях. Последваха я в кабинет, който беше по-тесен от чакалнята, и седнаха срещу отрупаното ѝ с книжа бюро. Тя разви капачката на хубава писалка и се приготви да си води бележки.
— Госпожа Сандрони е в графика на сутрешните ни заседания, което означава, че отвличането ѝ е въпрос от първостепенна важност. Ежедневно осведомяваме по случая министър-председателя. Казахте, че имате информация.
Тъй като беше британец, Райли щеше да е главният говорител.
— Да — отвърна той. — Както знаете, нямаше връзка с нейните похитители. До този момент.
Писалката ѝ застина. Челюстта ѝ увисна леко, макар че тя се постара да запази типичното за един дипломат безизразно лице. Присви очи и впери поглед в Райли.
— Осъществили са контакт, така ли?
— Да.
Мълчание. Госпожа Бранч чакаше.
— Може ли да попитам как? — каза тя накрая.
— Чрез офиса на фирмата ни в Ню Йорк.
Гърбът ѝ се скова и тя остави писалката.
— Кога?
— В четвъртък миналата седмица. И за втори път в неделя. Отправено е искане за откуп и е поставен срок. Придружен със заплаха.
— Заплаха ли?
— За екзекуция. Времето тече.
Госпожа Бранч започна да проумява колко сериозна е новината. Пое си дъх и поведението ѝ се промени.
— Така. Какво мога да направя за вас?
— От огромно значение е незабавно да се срещнем с министъра на външните работи — каза Райли.
Тя кимна и отвърна:
— Добре, но ми трябва повече информация. Какъв е размерът на откупа?
— Не можем да го разкрием. Похитителите изрично ни забраниха да правим това, което правим в момента. Да се свързваме с властите. Този въпрос трябва да остане строго секретен.
— Кои са те?
— Не знаем. Но не се съмнявам, че Форин Офис има свой списък със заподозрени.
— Обичайните. Либия гъмжи от престъпници. Само че няма как да преговаряме с неизвестен субект, нали?
— Моля ви, госпожо Бранч. На всяка цена трябва да говорим с министъра.
Госпожа Бранч отново възвърна каменното си изражение и прие неизбежното, колкото и да ѝ беше трудно. Тя заемаше твърде нисък пост. Въпросът беше много сериозен. Не ѝ оставаше друг избор, освен да отнесе проблема към някой по-висшестоящ.
— Добре, ще видя какво мога да направя — каза тя.
— Времето е от огромно значение — настоя Райли.
— Разбирам, господин Кейси.
Влязоха да обядват в някакъв пъб, намериха си ъглово сепаре и си поръчаха халби гинес и сандвичи с бекон. Мич отдавна беше установил, че алкохолът по време на обяда му действа приспивно и обърква следобеда му. На британците обаче една-две бири на обяд им действаха като сутрешно еспресо. Така презареждаха батериите си и се подготвяха за трудностите до края на деня.
