Носталгичният пристъп отмина. Очакваха го по-важни дела. Качи се с асансьора до трийсетия етаж, слезе и незабавно бе посрещнат от въоръжени охранители, които подходиха много делово. Поискаха куфарчето му, мобилния и всички метални предмети. Той попита дали може да задържи поне обувките си, но никой не се засмя. Обясни, че е съдружник във фирмата, и един от охранителите каза:
— Да, господине, благодаря ви, а сега преминете оттук.
Прекараха го през чисто нов скенер, който преграждаше коридора, и когато не откриха у него нито оръжие, нито бомби, го пропуснаха, без да го обискират. Той си даде сметка, че във всички останали клонове на „Скъли“ по цял свят подлагат на проверка адвокати, секретарки, правни асистенти, чиновници и куриери. Фирмата не можеше да си позволи още един бомбен атентат.
Мич се срещна с управляващия съдружник Райли Кейси, който го заведе в малка заседателна зала, където сър Саймън Кроум с наслада поглъщаше превъзходна закуска. Той не стана и не поздрави, дори не спря да се храни. С малката си ленена салфетка махна към столовете около масата и каза:
— Седнете, моля.
Като млад сър Саймън беше работил в парламента, имаше трийсетгодишен стаж като върховен съдия, беше съветник на няколко министър-председатели и близък приятел на настоящия заместник главен прокурор. В златната му възраст „Скъли“ го привлякоха като „консултант“ — титла, която му осигури впечатляващ кабинет, секретарка, солидни служебни разходи и само един-двама клиенти, колкото да има с какво да се занимава. Фирмата му плащаше сто хиляди лири годишно за името и връзките му и му позволяваше на неговите осемдесет и две години да се мотае тук — предимно за закуска и обяд.
Мич отказа да му сервират закуска, но прие чаша силно кафе, което изпи, докато двамата с Райли чакаха сър Саймън да престане да дъвче и да преглъща. Бъркани яйца, наденички, препечена филийка черен хляб, чаша чай и малка чаша шампанско — поне така изглеждаше.
Животът на една легендарна личност, която познаваше когото трябва.
Мич не беше виждал стареца от поне пет години и със съжаление установи, че той е видимо остарял. И доста напълнял.
— Знаеш ли как стоят нещата помоему, Мич? Забъркан си в голяма каша.
Саймън явно смяташе, че е много забавен, защото се засмя силно. Мич и Райли се почувстваха длъжни да се включат в театъра.
— Снощи надълго и нашироко говорих с Джак Руш, който ми разказа какво става. Свестен човек е той.
Саймън отхапа от наденичката си. Мич и Райли закимаха в потвърждение на факта, че Руш е свестен човек.
— Помоему ключът към всичко е Полковника. Да, той е неуравновесен тип, открай време е такъв, но изобщо не вярвам, че е замесен в отвличането на Джована. Аз много я харесвам, а с баща ѝ се познаваме от десетилетия. Забележителна личност.
Поредното кимане в уверение на това, че Лука наистина е забележителна личност.
— Помоему Кадафи отчаяно се стреми да освободи заложницата. Така ще стане герой, а понеже е мегаломан, той се стреми към това. Но не забравяй, Мич, че ние имаме нещо, което той няма. Връзка с терористите. Не знаем кои са те и може никога да не узнаем, обаче те потърсиха нас, не него.
— Значи можем да повлияем на Кадафи? — попита Мич.
— Никой не може да повлияе на Кадафи. Никой не припарва до него освен членовете на семейството му. Има няколко синове от различни съпруги и целият клан е затънал в разпри, почти като моето семейство, но по други причини. Той обаче не слуша никого. Вземи този проклет мост. Неговите инженери и архитекти са знаели, че идеята е абсурдна. Един клетник — архитект, струва ми се — определил идеята като глупава и Кадафи поръчал да го разстрелят. Така осуетил разногласията и всички го подкрепили. По средата на проекта Полковника осъзнал, че не са намерили достатъчно вода да напълнят дори една кофа и че всички потоци са пресъхнали.
Мич се впечатли, че сър Саймън е толкова добре осведомен по случая. Освен това си спомни, че той имаше досадния навик да започва всяко второ изречение с „помоему“.
— Помоему, Мич, ние трябва да упражним натиск върху либийските посланици тук и в Рим и да ги накараме да постигнат споразумение по проклетия съдебен иск, и то бързо. Дължат на нашия клиент пари и трябва да му ги платят. Водят ли се разговори за извънсъдебно споразумение?
— Никакви. Ние добавихме иск за още обезщетения. Процесът е насрочен за след година.
— Либийците продължават ли да използват услугите на онези типове от „Рийдмор“?
— Да, на Джери Роб.
Сър Саймън се намръщи, като чу името на противниковия адвокат.
— Много жалко. Неподатлив е както винаги, допускам.
— Неприятна личност, спор няма, но още не сме правили опит за преговори.
— Заобиколи го. Той само ще пречи. — Сър Саймън отхапа от препечената си филийка и се замисли. — Помоему, Мич, въпросът е дипломатически. Ще поговорим с нашите момчета от Форин Офис и ще ги изпратим при либийците. Може ли да уредим това, Райли?
Най-сетне включен в разговора, Райли каза:
