— Мич.
— Довечера заминавам за Лондон. Фирмата има клон там и много от съдружниците са работили с правителството. Утре ще се срещнем с британски официални лица и ще им кажем същото, което казахме и на вас. Ще ги помолим да се включат във фонда за набиране на сумата. Застраховката на нашата фирма в случай на отвличане и искане на откуп е двайсет и пет милиона долара и вече сме уведомили застрахователната компания. Ще дадем още пари, но не можем да покрием целия откуп. Нуждаем се от помощта и на италианското, и на британското правителство.
Антонели отвърна на английски:
— Разбирам. Днес следобед ще говоря с външния министър. Това е всичко, което мога да направя. Аз съм само посредник.
— Благодаря ви.
— Благодаря, Диего — каза тихо Лука и внезапно пак се одрема.
Вторият щурм за освобождаването на заложницата не беше по-успешен от първия.
В понеделник, 16 май, след като се стъмни, два отряда либийски командоси кацнаха с парашути в пустинята на три километра южно от Гат, бедно селище близо до границата с Алжир. Посрещна ги трети отряд, който беше на място вече двайсет и четири часа и разполагаше с камиони, оборудване и още оръжие.
Данните от разузнаването и от разни информатори говореха за „голяма вероятност“ заложницата да се намира във временен лагер близо до Гат. Азим Баракат и стотина от неговите бойци също се укриваха там. Бяха принудени непрекъснато да се местят, защото либийската армия затягаше примката си.
Информаторите на Баракат се оказаха по-благонадеждни от тези на Полковника.
Когато трите екипа, общо трийсет души, заеха позиции около Гат, вражеските дронове ги следяха внимателно. Командосите планираха да изчакат до след полунощ, да се промъкнат на петдесет метра от лагера и да го атакуват от три страни. Но плановете им отидоха по дяволите, когато започнаха да ги обстрелват в гръб. Камионът с оръжията се взриви и огненото кълбо озари нощта. Хората на Баракат изхвърчаха от лагера си и подеха ожесточена стрелба с калашниците. Командосите отстъпиха и се прегрупираха в горичка от финикови палми, но тънките им стволове не осигуряваха добро прикритие. От там оказваха отпор на бунтовниците, които ги обстрелваха отвсякъде. Ранени войници крещяха за помощ в мрака. Прожектори кръстосваха околността, но така само привличаха още куршуми. Вражеските гранатомети напипаха верния обсег и командосите бяха принудени да отстъпят още. Капитанът улови сигнал от един от собствените им дронове и вече извън обсега на обстрела те успяха да се върнат при камионите. Единият още гореше. Друг беше надупчен от куршуми и гумите му бяха спукани. Натъпкаха се в третия камион и започнаха неистово и безславно отстъпление. Старателно планираната и репетирана мисия по спасяването на заложницата се оказа пълен провал.
На бойното поле останаха осем от техните войници. Петима се смятаха за мъртви. Съдбата на останалите трима не беше известна.
Джована се събуди от взрива и после ужасено слуша престрелката, която продължи един час. Знаеше, че се намира в тъмна стаичка на гърба на къща в края на някакво село, но нищо повече. Местеха я през три-четири дни.
Тя слушаше и плачеше.
По различни причини либийците предпочетоха да не съобщават за атаката. Отново се бяха провалили позорно — оставиха се да ги победят банда пустинни разбойници и дадоха жертви в настаналия хаос. И не бяха спасили никого.
Азим Баракат имаше много неща, с които да се хвали, обаче мълчеше. Беше се сдобил с нещо много по-ценно: трима либийски войници. И знаеше точно какво да направи с тях.
Офисът на „Скъли и Пършинг“ в Лондон се намираше в центъра на Канари Уорф, модерния бизнес квартал на брега на Темза. И тук, както в Долен Манхатън, беше пълно със зашеметяващи небостъргачи, които не си приличаха един с един. Лондон и Ню Йорк се съревноваваха кой да стане световен финансов център и засега британците печелеха заради нефта. Арабите бяха по-добре приети в Обединеното кралство и си държаха милиардите там.
Със своите сто адвокати „Скъли“ заемаше горната една трета от невероятна сграда, проектирана като вертикално торпедо. Критиците и традиционалистите я мразеха. Но пък китайският ѝ собственик беше предоволен. Всеки квадратен метър от площта ѝ беше нает за години напред и „Торпедото“ беше печатница за пари.
Мич беше ходил там много пъти и при всяко свое посещение спираше в подобното на каньон фоайе и се усмихваше. Никога нямаше да забрави първия път преди много години, когато влезе в него и вдигна поглед нагоре. С Аби бяха живели три години в Кортона, после две в Лондон. Бяха решили да се върнат в действителността, да прекратят скиталчеството си, да се установят някъде и да имат деца. С огромни усилия Мич беше успял да си издейства половинчасово интервю за позицията младши адвокат в „Скъли и Пършинг“. Благоволиха да го допуснат до интервюто само заради харвардската му диплома. Последваха още две по-дълги и на трийсет години той започна адвокатската си кариера за втори път.
