Обядът изглеждаше излишен ритуал дори в очите на италианеца. Как да се отпуснат и да се наслаждават на храната? И двамата нямаха опит в преговорите за заложници и се чувстваха безпомощни. А и какво можеше да направи дори един експерт? Врагът им беше невидим, неизвестен. Нямаше за какво да се преговаря, нямаше към кого да се обърнат. Нура беше само посредник без никакви правомощия. Като адвокати, те преговаряха непрекъснато с всеки за всичко и двете страни неохотно напредваха към решение, което не им допадаше особено. Отвличането обаче беше съвсем различно нещо, защото в уравнението участваше и убийство. Но колко професионални преговарящи си бяха имали работа с толкова безчовечен и жесток враг като този? Верижни триони? На видеозапис?
Мич и Роберто почти не докоснаха спагетите си.
След като масата беше раздигната и им поднесоха еспресото, Роберто каза:
— Лука е заможен човек, но по-голямата част от богатството му са стари пари. Хубавата му къща тук е наследена. Той е собственик на сградата на кантората. Има и къща в провинцията близо до Тиволи.
— Ходил съм там — каза Мич.
— Днес следобед има среща с банкер, за да уговори ипотека на всичките си имоти. Очаква да получи около пет милиона. Ликвидните му активи са приблизително на същата стойност. И слага всичко на масата. Ако имах сериозни пари, и аз щях да направя същото.
— Аз също. Но никак не ми се иска Лука да изгуби всичко.
— Важното е да не изгуби дъщеря си, Мич. Нищо друго няма значение.
В два следобед Лука беше изпил две двойни кафета и беше готов за действие. Посрещна важен посетител на входната врата и го заведе на верандата, където го представи на Роберто и Мич. Той се казваше Диего Антонели. Беше дългогодишен дипломат от Външното им министерство, сега заместник-министър, и познаваше Лука от много години. Предполагаше се, че могат да му се доверят и че има връзки в кабинета на министър-председателя.
Антонели се чувстваше видимо неловко и Мич остана с впечатлението, че се смята за твърде важна личност, за да ходи на крака при някого. Започна да ръми и Лука ги покани вътре, където им поднесоха кафе и вода. Той благодари на Антонели за посещението и каза, че е настъпил важен обрат във връзка с отвличането.
Роберто си водеше бележки. Мич слушаше съсредоточено. Много обичаше италианския на Лука, защото той говореше бавно и отчетливо и на него му беше лесно да го разбира. Антонели, който несъмнено владееше няколко езика, също имаше безупречна дикция. Докато Роберто говореше като картечница. Добре че рядко се обаждаше.
Лука разказа за тайнствената Нура, която беше влязла във връзка с Аби Макдиър в Ню Йорк: за срещите, за снимките, за телефоните и накрая за поискания откуп. Обясни, че крайният срок е 25 май и с оглед на последните събития нямат никакви съмнения в непоколебимостта на терористите да извършат екзекуцията.
Ясно даде да се разбере, че похитителите не са се свързали нито с него, нито с някой друг. Бяха избрали адвокатската му фирма, и то на американска територия. Според Лука не беше разумно да въвличат италианската полиция и италианското разузнаване, нито тези във Великобритания.
Антонели не си водеше бележки, не докосна нито писалката, нито кафето си. Поглъщаше всяка дума и като че ли подреждаше в главата си подробностите. От време на време поглеждаше надменно Мич, сякаш мястото му не беше на масата.
Лука го помоли да запознае външния министър с искането за откуп, а той на свой ред да уведоми министър-председателя.
— Откъде сте сигурни, че тя е още жива? — попита Антонели.
Лука кимна на Роберто, който плъзна лаптоп към Антонели, натисна един клавиш и на екрана се появи Джована. Когато записът свърши и екранът отново стана черен, Лука обясни:
— Това е пристигнало вчера в Ню Йорк. Проверено е от нашия отдел за сигурност.
— Сто милиона долара — повтори Антонели, но не изглеждаше изненадан. Нищо не го учудваше, а дори и да беше така, нямаше да се издаде. — Вторият ми въпрос е: с кого преговаряте?
Лука докосна очите си с хартиена кърпичка и въздъхна. Беше се разстроил, като видя дъщеря си.
— Всъщност не се водят преговори. Не знаем кои са терористите. Но знаем, че държат Джована, искат откуп и няма да се поколебаят да я убият. Това е достатъчно, за да се намеси италианското правителство.
— Да се намеси ли? Изрично ни е забранено да го правим.
— Но можете да помогнете за откупа. Тя е италианска гражданка, Диего, и в момента е доста известна личност. Нали си представяш какво ще последва, ако правителството не направи нищо и тя стане жертва?
— Незаконно е, Лука. Знаеш го добре. От двайсет години е така. Ние не преговаряме с терористи и не плащаме откупи.
— Да, но има вратички. С удоволствие ще ти ги покажа. Има най-малко десет начина да се заобиколи законът и аз ги знам всичките. В момента те моля само да поговориш с външния министър.
— Разбира се, Лука. Той е много разтревожен за Джована. Всички се тревожим. Но досега не знаехме нищо.
— Благодаря ти.
— Може ли да попитам дали британците ще предприемат нещо?
Лука внезапно се задъха. Пребледня и раменете му се прегърбиха.
