Убийците отново бяха решили да го направят пред камерата. Видеозаписът започваше с четирите жертви, вече на ешафода с примки на шията и завързани зад гърба ръце. От ляво надясно първите трима бяха облечени в униформите на либийските спецчасти. Бяха заловените от хората на Баракат при второто нападение на командосите преди пет дни край Гат. Четвъртата жертва беше най-вдясно и носеше пола или рокля, не униформа. Зад всеки стоеше боец с маска и автомат.
В долната част на екрана се появи името „Фарас“ и след секунди Фарас беше бутнат от пазача зад него. Той политна напред, падна от четири метра и половина, спря, когато въжето се изопна, и нададе вик, когато вратът му се строши. Мяташе се буйно няколко секунди, после тялото му се предаде. Ботушите му висяха на метър и половина над пясъка. Някакъв командир пристъпи напред с автоматичен пистолет и за всеки случай изстреля три куршума в гърдите му.
След всеки изстрел другите двама войници потреперваха и сигурно щяха да припаднат, ако не бяха примките на вратовете им. Скоро и те щяха да увиснат на въжето. Жената в края стоеше сковано и неподвижно, твърде изумена, за да реагира.
Следващият беше Хамал, на двайсет и седем години, опитен войник със съпруга и три деца у дома в Бенгази. Бунтовниците убиха и него. След няколко минути и Салил се прости с живота си.
Камерата се премести и улови в близък план жената, Сандрони. Изминаха няколко секунди без никакво движение, поне пред обектива. После извън кадър се разнесе характерният вой на верижен трион.
Пазачът зад Джована се приближи, разхлаби примката и я свали. Стисна лакътя ѝ и докато я отвеждаше, записът свърши.
Беше много полезно в групата да има истински римлянин. Роберто Маджи познаваше всички ресторанти, особено онези с превъзходните отзиви и главозамайващите сметки. Освен това обаче познаваше и кварталните тратории, където храната беше не по-малко вкусна. Часовникът тиктакаше и никой не беше в настроение за тричасово угощение рано в неделя вечерта. Роберто избра ресторантчето „Дуе Ладрони“ — „Двама крадци“ — до което стигнаха след петнайсетминутна приятна разходка по Виа Кондоти. Естествено, Роберто познаваше собственичката, весела ирландка, която без никакъв проблем размести масите, за да настани и шестимата отвън.
Мич разглеждаше менюто, когато зеленият му телефон завибрира.
Беше Аби.
— Трябва да се обадя — каза той и стана. — Жена ми е.
Зави зад ъгъла, поздрави я и пое удара. Аби трябваше да замине за Мароко. Предаде му подробно разговора си с Нура. В Ню Йорк беше почти един следобед. Полетът ѝ от летище „Кенеди“ беше в пет и десет. Да замине ли? Какво да прави? В безопасност ли ще е? Първата му реакция беше:
Нейната увереност вдъхна спокойствие на Мич, но той продължи да се измъчва с въпроса какво ще стане с жена му, ако не намерят парите. Все още нямаха нищо във фонда за откупа. Надали щяха да отвлекат и Аби. Не и от четиризвезден хотел. Пък и защо им беше? Ако Мич и екипът му не можеха да съберат парите за една заложница, какъв смисъл имаше онези негодници да вземат втора?
Докато говореха, Мич се върна на масата и каза на Роберто:
— За мен чопино, рибената яхния. — Беше му любима, но после нахлу споменът за натравянето в Триполи. — Големи новини — подхвърли Мич на Джак и отново зави зад ъгъла.
Аби трябваше да замине, спор нямаше. Бяха избрали нея за посредничка още от самото начало и заради Джована тя беше длъжна да изпълнява инструкциите. Начертаха план и Мич обеща да ѝ се обади след час. Тя започваше да изпада в паника, защото не знаеше колко време ще отсъства. В Мароко беше трийсет и два градуса. Къде бяха летните ѝ дрехи?
Когато Мич се върна на масата, екипът беше в очакване. Отначало разказът му ги стъписа, после ги разтревожи. Фактът, че изпращат Аби в Мароко, за да улесни размяната, беше отлична новина. Какво обаче щеше да прави тя без парите?
Кори не говореше много, но обмисляше всичко. Мич го попита:
— Според теб безопасно ли е за Аби?
— Рискът е слаб до умерен. Тя е в хубав хотел сред много европейски туристи. Ако поискат от нея да направи нещо, за което не е сигурна, просто ще откаже. А ние ще бъдем там. — Кори погледна Дариън и каза: — Мисля, че трябва да се кача на самолета заедно с медицинска сестра. Ще се настаня в хотел наблизо и ще се свържа с Аби. Ще следя движението ѝ. Имаш хора в Мароко, нали?
— Имам — отговори Дариън. — Ще ги уведомя.
— Медицинска сестра ли? — попита Роберто.
Кори кимна и обясни:
