— Нямаме представа в какво състояние е Джована.
— Винаги е добре да има и медицинска сестра по възможност — потвърди Дариън. — Аз ще остана тук с екипа.
— Разбира се.
— Джак, може ли да използваме самолета?
Джак не беше очаквал въпроса и се поколеба съвсем за кратко, сякаш не му се искаше да им го отстъпи.
— Ваш е. Има много самолети.
Обсъдиха и други идеи, докато се стараеха вечерята им все пак да е приятна. Оптимизмът ту ги завладяваше, ту ги напускаше. Ентусиазираха се, че Аби заминава за Мароко, но после отново надделя безпокойството за откупа.
Вече беше тъмно и докато се връщаха пеша до хотел „Хаслер“ и се опитваха да се порадват на още една красива римска вечер, телефонът в джоба на Роберто завибрира. Беше Диего Антонели. Роберто изостана от другите и заслуша съсредоточено, докато Диего говореше като картечница на италиански. В Триполи имало раздвижване. Посолствата им в Рим, Лондон и Истанбул се свързали с високопоставен дипломат в най-вътрешните кръгове на режима и настояли за спешни мерки. Въпросният високопоставен дипломат бил доверен човек на Кадафи, затова се очаквало одобрение на споразумението.
Час по-късно Райли Кейси се обади на Мич от Лондон с подобни новини. Сър Саймън Кроум получил обаждане от свой стар приятел във Форин Офис. Носели се слухове, че либийският посланик във Великобритания също е осведомен за решението на своето правителство да сключи споразумение по иска на „Ланнак“, да го приеме изцяло и да направи това бързо.
Мич, Джак и Роберто седнаха в тъмен ъгъл на бара на „Хаслер“, за да поговорят за клиента си. При положение че имаше споразумение, а те гледаха да не правят излишни предположения, трябваше да начертаят стратегия как да притиснат „Ланнак“ да използват парите за изплащане на откупа. Роберто, който ги познаваше най-добре заради дългите им делови отношения с Лука, смяташе, че семейство Челик най-вероятно ще се съгласят, но само ако получат някакви гаранции, че в даден момент ще си вземат дължимите четиристотин милиона долара. И тримата адвокати бяха наясно, че в подобни случаи гаранции няма. Адвокат, който обещаваше гаранции, беше пълен глупак.
Роберто се нуждаеше от отговори и попита Джак:
— Може ли фирма „Скъли“ да бъде убедена да вземе парите назаем? Знам, че си опитал веднъж, но би ли опитал пак?
— Може би, но в момента не съм оптимист.
— И с основание — отбеляза Мич.
— Съветът щеше ли да гласува по различен начин, ако ставаше дума за детето на американски съдружник?
— Чудесен въпрос — промърмори Мич.
— Не знам — призна Джак. — Но се съмнявам. Мнозинството просто искат да предпазят парите си. Мисля, че се страхуват да станат гаранти на такъв заем. Опитах, Роберто.
— Лука ще даде десет милиона лични средства. Ипотекирал е цялото си имущество. Очакваше повече от фирмата.
— Аз също. И много съжалявам.
От момента, в който влезе в салона на „Бритиш Еър“ на летище „Кенеди“, Аби се оглеждаше дали не я следи някой. Не следи, а „държи под око“, както се беше изразила Нура. Тъй като не забеляза подозрителен субект, а и защото беше наясно, че ако наистина има опашка, тя едва ли ще буди някакво подозрение, Аби се поуспокои, поръча си еспресо и си намери списание.
Обичаше да пътува с британските авиолинии и беше доволна, че ще лети с тях чак до Маракеш. Спомни си леко развеселена обиколното пътуване на Мич от Ню Йорк до Триполи предишния месец. Беше му отнело трийсет часа и беше сменил три авиокомпании. Тя щеше да използва само една, и то любимата ѝ. В бизнес класата беше много удобно. Шампанското беше чудесно. Вечерята ставаше за ядене, но Аби вече беше сноб по отношение на храната и никога не би описала менюто в самолета като вкусно.
Замисли се за синовете си, които си прекарваха чудесно на масата на госпожица Ема, където ядяха каквото си пожелаят, без особени възражения от страна на баба си и дядо си. Колко деца се тъпчеха с омари всеки ден?
Престоят ѝ на лондонското летище „Гетуик“ беше три часа и двайсет минути. За да убие времето, Аби дремна на един стол, полюбува се на залеза, разгледа няколко списания и поработи над лаоската готварска книга. Забеляза господин с вид на северноафриканец, облечен в бял ленен костюм и със сини еспадрили, който се опитваше да скрие по-голямата част от лицето си под сламена федора. На третия път, когато улови погледа му, Аби реши, че е един от хората, които я държат под око. Подмина спокойно този факт, защото вероятно ѝ предстояха по-трудни моменти.
Самир се обади на Мич в понеделник сутринта и му съобщи, че има добри новини. Мич го покани на закуска с него и Роберто в хотел „Хаслер“ и тримата се срещнаха в ресторанта в девет и половина.
