Бонзът беше истински бонз и с това се изчерпваше всичко. Цялото му образование се състоеше в знанието на чисто механичните тържествени обичаи и аз разбрах, че това наистина е така, като го чух да нарича двете божества Фу-са и О-ми-то. Той дори не знаеше истинските имена на идолите, на които служеше. Бонзовете изобщо са много неуки хора. Те живеят отчасти от милосърдието на другите и отчасти от подаръците, които получават, за да вземат върху себе си греховете на хората и да ги изкупват с благочестивия си живот. Понеже не се женят, те нямат деца, но обикновено купуват сина на някои бедни родители и го възпитават като свой последовател, после го обучават на малкото похватност и на кратките молитви, които представляват цялото им знание.
— Ти не си ли фо-це58? — запита ме бонзът.
— Не, аз съм киао-ю, християнин.
— В такъв случай сигурно се чудиш, че те допускаме да влезеш в този храм.
— Не, защото в храмовете на моя Бог също може да влиза всеки, значи и всеки фо-це.
— Молите ли се и горите ли тамян пред вашия Тиен-чу59?
— Да.
— Молите ли му се също с камбани и гонгове?
— Ние му поднасяме по-добри камбани и по-хубава музика от вашата.
— Как е възможно това? Та вие сте варвари и нямате изобщо никаква музика!
— Тиен-чу имат по-хубава музика от фо-це, хоей-хоей, чанг60, джи-пен61 и тунг-да-це62. Вашата музика е много лесна, а нашата толкова мъчна, че никой китаец не може да я свири.
— Да ти вярвам ли?
— Вярвай или не, на мен ми е все едно!
— Как е името ти?
— Куанг-си-та-се.
— Това е голямо име. Познаваш ли инструментите, на които свирим?
— Знам ги.
— Но не можеш да свириш!
— Никога не съм имал нито един в ръцете си, но бих засвирил веднага на всеки от тях.
Той се усмихна снизходително.
— На гонг?
— Да.
— На гамеланг63?
— Да.
— На ангклонг64?
— Да, но ти питаш повече, отколкото бива, защото ангклонга и гамеланга не са китайски, а малайски инструменти.
Забележката ми го смути. Той продължи да ме пита:
— Познаваш ли пи-па65 и кию66? На тях се свири много по-мъчно, отколкото на всеки друг инструмент по света.
— Виждал съм ги, но никога още не съм свирил на тях. Все пак музиката на китайците е толкова лесна, че веднага бих почнал да свиря на пи-па и кию. Християните имат инструменти, на които опитен човек би могъл да свири добре едва тогава, след като десет или двадесет години се е упражнявал прилежно всеки ден. Такива инструменти вие нямате.
— Ти искаш да ти вярвам и затова аз няма да се съмнявам, но си много смел, като казваш, че ще можеш да засвириш от първия път на кию и пи-па! В дома си аз имам и двете. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Да.
Лицето му придоби изражение на победител и той тръгна напред. Търнърстайк ни беше чакал с нетърпение. Той запита:
— Е, как беше на върха на кулата, Чарли?
— Високо, капитане.
— Високо? Well, можехте да си представите това още тук. А какво ще правим сега?
— Ще отидем в жилището на този човек.
— Какво ще търсим там?
— Ще играем67.
— Монт, вист, тарок или скат?
— Нито едно от тях. Ще свирим на кию и пи-па.
— Кюе (крави) и пипен (лули)? Да не сте луд?
— Не напълно. Кюе е вид цигулка, а пи-пата — китара.
— Аха, така трябваше да ми се каже. Но аз…
— Значи аз ще свиря на цигулка, а вие ще дрънкате на пи-па.
— Аз…? На пипа…? Не се обесвайте на врата ми с вашата пи-па-пум. Да искате това от мен е все едно да поръчате на кит да плете дантела! Никога в живота си не съм държал в ръце такова скърцало.
— В такъв случай ще трябва да го направя сам.
— Да, но ще можете ли?
— Мисля!
— Чарли, ще ви кажа нещо на четири очи: не се излагайте пред този китаец. Не е мъчно да се изпрати куршум в главата на някоя мечка или тигър или пък да се застрелят няколко диви кози, защото човек трябва само да се прицели и да натисне спусъка. Но пи-пата е много опасно нещо, толкова опасно, че дори аз не бих се осмелил да я докосна.
— Ще видим!
В това време бонзът беше разменил няколко думи с търговеца на плодове, който бързо се отправи към селото. Разбрах, че той трябваше да доведе слушатели, за да направи явно предполагаемото ми поражение.
Тясната пътечка се извиваше зад пагодата към една къщичка, която представляваше жилището на бонза. Тя беше построена цялата от бамбук и покрита със сиви керемиди. Състоеше се само от приземие с навес пред входа, където беше сенчесто и хладно.
При нашето приближаване от вратата излезе момче и ни поздрави. То сигурно беше ученик на бонза. Той му прошепна няколко думи и след това ни беше поднесен чай, който пихме по китайски обичай от съвършено малки чашки и без захар и мляко.
— Великолепна мода! — изръмжа капитанът, който, разбира се, беше свикнал на съвсем други съдове за пиене. — Ако искам да дам на момчетата си чаша чай, то всеки от тях би изпил без много труд хиляда и двеста от тези напръстници и после би запитал любезно кога всъщност ще му бъде поднесен чаят. Но кога наистина този човек ще донесе своята па-пум?
— Няма да чакаме много, капитане, защото вижте, публиката скоро ще пристигне!
