— Браво, отлично, великолепно, несравнимо! — извика той, като дръпнах за последен път лъка. — Вие свирихте наистина с душа, Чарли. При такава музика на човек му се струва, че се носи с разпънати платна към турския рай. Такава музика би могла да ме накара да потропна едно хоро, макар да не разбирам нищо от това. Много бих дал, за да изпълня и аз един номер в този фамозен концерт!
— Можете!
— Аз ли? Как… какво… къде! Какво искате да кажете? Да не би да трябва да надувам тръба?
— Не можете ли да пеете, капитане?
— Да пея? Хм, да. Но само една-единствена песен. Пея я обаче отлично — така че цепнатините скърцат и мачтите пращят, щом я започна.
— Коя е тя?
— Коя ли? Чуден въпрос! Разбира се, че Янки-дудъл68. Тогава започвайте! Аз ще ви пригласям.
— Well, това е великолепно.
Взех китарата отново в ръка и изсвирих кратко встъпление. Едва бях започнал с песента, когато Търнърстайк се намеси с дебелия си глас, от който наистина биха се разпращели мачтите. За музикален слух тук не можеше да става и дума, а още по-малко за чисти тонове. Той ревеше думите с мечешки глас и когато престанахме, около нас отекна общото одобрение, което също така можеше да пукне тъпанчетата ни, както и песента на въодушевения капитан.
От напрежение той беше станал червен като рак, но очите му блестяха от задоволство и настроението му беше такова, като че ли бе спечелил първа награда в някой „Клуб на гребците“. След като ръкопляскането утихна, той се обърна към мен очарован:
— Гръм и мълния, това се казва пеене! Нали, Чарли?
— И то какво!
— Да започнем ли отново?
— Достатъчно, капитане. Човек не бива да хвърля на вятъра дарбите си.
— Вярно. Сега тези хора знаят много добре с кого имат работа. Затова нека отложим песента за по-късно, та и други да разберат какво значи капитан Търнърстайк да запее Янки-дудъл.
Върнах на бонза неговите два инструмента.
— Вярващ ли сега, че и християните могат да свирят?
— Твоята музика е много по-хубава и много по-мъчна от нашата. Но наистина ли не си свирил никога на кию и пи-па?
— Не. Но в нашата родина ние имаме инструменти, които много приличат на твоите, и затова аз мога да си служа и с тези.
— Не каза ли ти, че си фу-лан?
— Не. Аз съм тао-це.
— Това е добре, защото ние мразим всички фу-лан и янкуи-це, които разрушават градовете ни и ни принуждават с оръдията си да ги правим богати, като купуваме отровата им69. Към Куанг-чой-фу ли отивате?
— Да. Слязохме на сушата само за да видим твоята пагода и ти ни позволи това. Би ли приел от нас един ком-ча?
— Аз съм беден и живея от подаянията на онези, които са милостиви. Твоят ком-ча ще бъде добре дошъл за мен.
Разбира се, Търнърстайк не беше разбрал тези думи, но когато бръкнах в джоба си, той схвана какво беше намерението ми.
— Стойте, Чарли, вие искате да дадете дар на този човек?
— Да.
— Оставете това на мен! Наистина аз не се покатерих до самия връх на кулата като вас, но затова пък ви чух да свирите на неговото пум-по и ще платя.
Той извади голямата си кесия и като се обърна към бонза, каза:
— Многонг минг сенг харесанг, момконг. Затованг ще ти дам дванг доларенг, а на момчетонг тинг — единг доларенг. Може-шенг да си купишинг с тях цигаринг, тютюнг или шишенг ром. Довижданенг, старинг пазач на пагоденг, и спомняй си поняко-ганг за капитан Търнингстайнинг и за неговатанг Янкинг-дуд-линг!
Лицето на бонза изразяваше истинско смайване. За неговите нужди и при тамошните цени два долара бяха едно малко състояние. Невъзможно му беше да запази тази радост само в себе си. Той изтича при останалите китайци, показа им двете златни монети, като възхваляваше с най-цветисти изрази щедростта на двамата тао-це. След това той ме хвана за ръка и ме дръпна настрана.
— Ти искаш да отидеш в Куанг-чой-фу. Мога ли да ти дам един съвет, след като ти се показа толкова добър към нас?
— Можеш.
— Моля те да не казваш пред никого онова, което сега ще чуеш: пази се от Лунг-иин и от Куанг-ти-миао!
Това предупреждение ме изненада извънредно много, защото то беше почти буквално същото, както онова, което предишния ден бях чул от устата на Конг-ни. Затова го запитах:
— Защо?
— Не бива да ти казвам. Не си ли чувал, че Лунг-иините често пленяват чужденци, за да получат откуп заради тях?
— Зная. Онзи ден жената на един португалски търговец изчезна от Макао и всички се съмняват, че са я пленили „Хората на Дракона“. Но въпреки това аз не се страхувам от тях.
— Не ги познаваш, иначе би се страхувал. Няма нищо по-лошо от това да бъдеш в техни ръце или да ги разгневиш. Ако имах възможност, щях да ти дам талисман, който да те пази от тях.
— Съществуват ли такива талисмани?
— Да.
— Виждал ли си ги?
— Аз съм… да, виждал съм ги.
— Какво представляват?
— Не бива да ти казвам.
Извадих медальона, окачен на шията ми.
— Такива ли са?
Щом зърна този предмет, бонзът скръсти ръце на гърдите си и се поклони почти до земята.
— Господарю, прости ми. Не знаех, че си Йеу-ки70 на Лунг-иините!
— Откъде разбра това?
Този въпрос като че ли го изненада.
