— Ти притежаваш талисмана и би трябвало да знаеш, че за всеки чин има особен вид. Или ти не си го заслужил, а само си го намерил? Това би могло да ти струва живота!
Не сметнах за нужно да му обяснявам как стоеше всичко. Но този будистки бонз, изглежда, познаваше организацията на речните пирати. В мой интерес беше да науча дали самият той не принадлежеше към „Хората на Дракона“.
— Не съм го намерил — отговорих, — покажи ми твоя!
— Той е вкъщи, но ти трябваше да познаеш по начина, по който пиех чая си, че съм ваш човек.
И наистина, случайно ми беше направило впечатление, че той държеше чашата си необикновено: само с върховете на палеца, показалеца и безименния пръст, докато другите държеше изправени. Трябваше да се опитам да узная нещо повече:
— Известни ли са ти и другите знаци?
— Те са само двата вида поздрави, а тях всеки ги знае: „Чинг-чи-инг“ и „Чинг-леа-о“. Сега ти и без да ти показвам талисмана, знаеш, че съм от вашите. Но ти не ми каза истината. Не си чужденец, защото иначе никога не би бил приет за член, а още по-малко би станал полковник.
Значи и поздравът беше знак. Той биваше изговаряй така, че последната сричка се удължаваше. Всичко това можеше да бъде за мен от голяма полза.
— Не те излъгах и въпреки това талисманът е моя законна собственост. Ще ти кажа обаче, че ти си много непредпазлив!
— Защо? Вие двамата принадлежите към Великия съюз на Дракона и можете да говорите за него!
— А знаеше ли предварително, че аз влизам в съюза? Не ти дадох знак и въпреки това ти ме предупреди от „Хората на Дракона“. Знаеш ли какво наказание заслужаваш?
— Смърт, ако не бях Хо-шанг. Но само императорът разполага с живота на слугите на Фо, защото той единствен е господар на жреците. Ти беше добър и щедър и понеже те сметнах за чужденец, поисках да те предупредя.
— Но защо и от Куанг-ти-миао?
— Не мога да ти кажа, защото ти сам трябва да го знаеш.
— Тогава сбогом! Трябва да ти напомня обаче още нещо: не знаеш ли, че в Ликинга71 е писано: „Учтивостта строго забранява да караш един човек да се черви от срам?“
— Зная. Но защо ме питаш?
— Не искаше ли да ни засрамиш? Не се ли усъмни в това, което ти казах? И все пак аз ти дадох доказателства, че то е истина. Сега твоето лице е червено от срам. За в бъдеще бъди по-учтив с чужденците, защото те са по-мъдри и по-умни от вас. Чинг-леа-о!
— И лу фу синг72. Прости ми за онова, което сгреших!
Капитанът беше тръгнал пред мен. Когато стигнахме до брега на реката, видяхме, че оттам се отделя малка лодка, която се беше спряла до нашата.
— Кой беше този човек? — запитах лодкаря.
— Рибар, който беше спрял тук, за да си почине.
Качихме се и отново разпънахме платното. Капитанът се настани при веслата, лодкарят застана при кормилото, а аз наблюдавах оживеното движение по реката. При пагодата се бяхме забавили повече, отколкото възнамерявахме. Скоро щеше да се стъмни и всички бързаха да използуват последната светлина, за да довършат дневната си работа.
Направи ми впечатление, че лодката, която беше спирала до нашата, сега отиваше право към отсрещния бряг. Невъзможно беше спирането на собственика й да е било само с намерение да си почине. „Това би станало, казах си, само ако е изминал дълъг път, или пък такъв му е предстоял. Но в първия случай той би предпочел да спре веднага на отсрещния бряг, а във втория — би продължил пътя си по реката.“
— Познаваш ли този рибар? — запитах нашия лодкар.
— Не.
— Какво говорихте?
— Нищо.
Ако някой мълчалив арабин ми беше дал такъв отговор, нямаше дори да ми дойде и наум да се усъмня в думите му. Но китайците са извънредно разговорливи и аз не можех да предположа, че двама души бяха стояли толкова близо, без да разменят някоя дума. Защо ме лъжеше китаецът? Не можех да намеря причина и затова продължих да питам:
— Днес вече не можем да стигнем до Бам-поа, нали?
— Не.
— Значи трябва да потърсим място, където да пренощуваме.
Знаеш ли някое такова?
— Навсякъде има Кунг-куани73 или Тиени74. Най-добрият от тях е Шен-куанг-тиен75, който се намира по-горе, на десния бряг.
— Колко път има дотам?
— Петнадесет ли76. За един час ще стигнем дотам, ако вятърът се задържи такъв, какъвто е сега.
— Дотогава нощта ще настъпи напълно.
— Толкова по-добре, защото така ще видиш колко хубава е реката нощем за чужденци. Искаш ли да отидеш в тази странноприемница, или да ти назова някоя друга?
— Ще идем там.
Колкото повече напредвахме, толкова повече се засилваше мракът. Нашият лодкар окачи на носа пъстър книжен фенер. Всяка, дори и най-малката лодка беше снабдена с такъв, а по-големите бяха целите окичени с тях. Това осветление беше извънредно необходимо. Наблизо нямаше по-голям град, но по светлините се виждаше, че цялата река е покрита с плавателни съдове.
Докато наблюдавах наоколо, забелязах, че зад нас се приближава лодка с много високи мачти, която, доколкото можеше да се види при светлината на фенерите, беше карана от десет гребци. Тя като че ли искаше да мине съвсем близо да нас. Носът й едва беше достигнал задната част на лодката, когато от нея се чу вик:
— Кианг77…!
