— Готов съм на същото, стига да видя, че това може да стане и няма да бъде в наша вреда.
— Well, тогава да обмислим тази работа по-добре. Но какво ще правим сега?
— Ще разгледаме Кантон, въпреки че влизането на чужди „варвари“ във вътрешността му е строго забранено.
— Значи ние не можем да влезем?
— Всъщност не, но ще видим дали не ще успеем да го направим възможно. В такъв случай дори и ако самата полиция не се занимае с нас, ще имаме работа с „милата тълпа“.
— Имаме юмруци да се разправим с тях.
— Не бих ви съветвал, капитане, защото от това може да стане цял бунт.
Продължихме пътя си, хванати ръка за ръка. Ако някои пресмятат, че броят на сампаните върху водите на Кантон възлиза на шестдесет хиляди, то аз намирам, че тази цифра съвсем не е преувеличена. Те бяха толкова многобройни, че от птичи поглед трябва да имаха вид на водни растения, които буквално покриваха реки, езера и канали.
Улиците, през които се движехме, бяха много тесни и онова, което ми направи впечатление, беше тичането на всички минувачи. Особено многобройни бяха носачите, които предупреждаваха хората пред тях да им сторят път с високи викове „О-хе! О-хе!“ Както в мюсюлманските пазари, различните занаяти бяха събрани в отделни улици и улички, обстоятелство, което оживява конкуренцията и е от полза за купувачите.
Търнърстайк спря пред един магазин за заклани птици.
— Какви са тези птици, Чарли?
— Бекаси и рибари.
— Добре са очистени, много добре! Това възбужда апетита. Няма ли да потърсим някоя кръчма или ресторант, за да хапнем нещо?
— Съгласен съм.
— Разбира се, вие сте мой гост.
— Няма да ви огорча с отрицателен отговор. Но как ще се храним — евтино или като знатни китайци?
— Знатно, знатно, това се разбира от само себе си! Ще поръчвате вие, но в никакъв случай печено от таралеж, панирани червеи, черни охлюви, рагу от бръмбари или подобни неща, на които са свикнали китайците!
— Не се безпокойте, капитане! Че китайците ядат такива неща, е басня. Само приготовлението на ястията им се различава от нашето.
— Но аз съм чел всичко това в книги!
— Вярвам ви! Но не винаги и онова, което имате черно на бяло, е вярно. Отначало, изглежда, странният начин на приготовление е бил причина да се мисли, че те ядат ястия, които не допадат на нашия стомах, а след това навярно някой весел китаец, на когото се е отдало случай да покани на гости чужденец, се е пошегувал, като му е поднесъл всякакви необикновени неща, за да го подиграе. Това е всичко.
— Но ядат лястовичи гнезда и морска трева, нали?
— Разбира се. Морската трева обаче е наистина много хранително растение, а лястовичето гнездо, приготвено с подходяща салца, дори и вие няма да пренебрегнете.
— А млади кучета?
— Също! Защо да не ядете и вие? Нима месото на едно младо куче не е също така апетитно, както на младата коза или канарчето? И ако китайците ядат перките на акулите, това съвсем не е толкова отвратително, колкото например нашето сирене, което всъщност се състои от мляко, започнало да нагнива? Помислете за нашите миди и охлюви, за вкусните говежди черва, за шкембетата, за жабешките крачета и за много други неща и ще видите, че китайците не ядат по-лоши ястия от нас.
— Well, това звучи утешително. И така, потърсете някоя гостилница!
— Ето че там виждам една, и то с английски надпис: „Хотел за всички хубави неща“. Да влезем в него?
— Yes!
Още при вратата бяхме посрещнати от китайски келнер, а от вътрешната страна на входа се намираше втори, който с изискана учтивост ни запита за нашите имена. Когато му отговорихме, той извика високо двете имена с английско и китайско произношение. След това бяхме заведени до отделна маса, покрита с копринена кърпа. Столовете също бяха тапицирани с коприна. Без да бяхме запитани, всеки от нас получи по чашка чисто сладко, но извънредно силно оризово алкохолно питие.
Едва тогава оберкелнерът пристъпи към нас и ни даде листа с ястията, който се състоеше от най-хубава червена хартия и беше толкова голям, че бих могъл да се увия цял в него. Ястията бяха номерирани и щом му посочех някое от тях, той извикваше високо номера му, така че да се чуе чак в кухнята.
Ножове, вилици и лъжици нямаше. Всичко беше поднасяно толкова дребно нарязано, че съвсем нямаше нужда от нож, а вместо лъжица и вилица служеха пръчици от слонова кост, наричани от англичаните и американците „чопстик“.
Продължително и недоволно ръмжене от страна на капитана ме накара да се усмихна.
— Защо се смеете? — запита той.
— Защо ръмжите? — отвърнах аз.
— Нима не трябва да ръмжа, а? Кой може да поднесе нещо свястно до устата си с тези две игли за плетене? Бъркам в соса като щъркел, който не намира жаби, а вие си служите с пръчките така, като че ли сте се появили заедно с тях на света!
— Упражнявал съм се, капитане.
— Упражнявали сте се? Къде?
— На вашия кораб. Всеки ден готвачът трябваше да ми приготвя чиния с ориз. Издялах си две пръчици и когато оставах сам, се опитвах да се науча да ям по китайски…
